Защото някой ден, човекът от Земята отново щеше да бъде равен сред равни, да живее на планета, равнопоставена на другите планети и да се радва на достойнство и уважение в галактиката.
Сърцето на Шварц туптеше от вълнение при тези мисли и ето че той наближи входната врата. Още следващата седмица очакваше да отпътува заедно с Арвардан към централните светове на галактиката. Нима някой друг от хората от неговото време можеше да се похвали с нещо подобно?
За миг той си помисли за старата Земя, неговата Земя. Отдавна мъртва. Толкова отдавна.
А бяха изминали само три месеца и половина…
Той замря, протегнал ръка към звънеца, заслушан в мислите идещи отвътре. Бяха съвсем ясни и отчетливи — като удари на камбани.
Говорещият беше Арвардан — както винаги, неспособен да изрази всичко, което му минаваше през главата.
„Пола, чаках и мислех, мислех и чаках. Не мога повече. Ще дойдеш с мен“.
И Пола, чийто ум не бе по-малко възбуден от неговия, отвърна развълнувано:
„Не мога, Бел. Наистина е невъзможно. Липсват ми маниери, образование… ще изглеждам глупаво, на тези грандиозни светове. Освен това, аз съм само едно зем…“
„Не го казвай. Ти си моя жена и това е всичко. Ако някой те попита коя си ще отговориш, че си родена на Земята и че си гражданка на Империята. Питат ли те още нещо — ще кажеш, че си моя жена.“
„Добре, а след като приключиш с обръщението си към членовете на археологичното дружество, на Трантор, после какво?“
„Какво ли? Ами първо, ще си взема една година отпуска, за да обиколим всички големи светове на галактиката. Няма да пропуснем нито един, дори ако трябва да летим с пощенския кораб. Така не само ще се запознаеш с галактиката, но и ще прекараш сватбено пътешествие, за каквото не си мечтала.“
„А после…“
„После се връщаме на Земята, записваме се в някой от доброволните отряди и се захващаме да копаем земята в радиоактивните зони.“
„Но защо ще го правим?“
„Защото… — за частица от секундата в ума на Арвардан блесна остатък от предишното колебание, но почти веднага угасна — … защото те обичам и защото го искам, защото съм истински земен патриот и разполагам с необходимите документи, за да го докажа.“
„Щом казваш…“
С тези думи разговорът приключи.
Но не и Докосванията, ето защо, доволен от чутото и съвсем лекичко засрамен, Шварц си тръгна. Срещата можеше да почака. Нека първо двамата се порадват един на друг.
Стоеше на улицата, под студения блясък на звездите — цяла галактика от звезди, видими и невидими.
И повтаряше за себе си, за новата Земя, за всички тези планети далеч отвъд, повтаряше едва чуто, отново и отново строфите на древната поема, която от всички тези квадрилиони, знаеше само той: