Но Арвардан откри следи от по-ранни цивилизации, предхождали варваризма на Офиоки и съумя да докаже, въз основа на записи от този период, че още в онези далечни времена е била осъществявана междупланетна търговия. Последният удар бе нанесен, когато той демонстрира, по един неоспорим начин, че човекът е емигрирал в този регион на доста напреднал етап от своето развитие.
Едва след тези разкрития „Жур. на Гал. Арх. Общ.“(общоприетото съкращение на това научно издание) се съгласи да публикува дисертацията на Арвардан — близо десет години след написването й.
И ето че сега Арвардан отново бе поел за да търси доказателства за своята теория към една от най-незначителните планети в Империята — планетата на име Земя.
Арвардан се приземи на единствената територия, с която Империята се разпореждаше на Земята, къс земя сред безжизнените хълмове, в платата на север от Хималайския масив. Едно от малкото незасегнати от радиоактивността места, именно тук бе издигнат блестящ палат, в който нямаше и следа от земната архитектура. Всъщност, палатът беше точно копие на вицекралските дворци, построени на многобройни и далеч по-богати планети. Земята наоколо бе старателно обработена. Острозъбите камънаци бяха покрити с плодородна почва, наторявани, редовно поливани, обгърнати в изкуствена атмосфера и климат — с други думи този малък къс земя бе превърнат в миниатюрна градина с разцъфнали цветя и тучни поляни.
Енергетичните разходи, необходими за да се поддържа това творение на човешката ръка, според земните стандарти бяха неимоверни — но само капчица в морето за огромните възможности на десет милиона планети, чийто брой непрестанно растеше. (Беше изчислено, че само през 827 година от Галактическата ера, всеки ден средно по петдесет планети са получавали провинциален статус, едно от условията за което е населението да нахвърля петдесет милиона души).
В това неземно местенце живееше Прокураторът на Земята и случваше се, макар и рядко, заблуден от този изкуствено съграден и поддържан лукс, да забрави, че всъщност е Прокуратор на един прогнил свят и да си припомни, че е потомствен аристократ.
За разлика от него, жена му беше лишена от склонността към подобни самозаблуждения, особено в мигове като този, когато можеше ясно да различи границата между изкуствената обетована земя и злокобно назъбените скали отвъд нея. В подобни моменти нито разноцветните фонтани (които нощем фосфоресцираха като леден пламък), нито покритите с цветя пътеки, или идиличните горички, бяха в състояние да прогонят мисълта, че се намират в изгнание.
Всичко това вероятно може да обясни защо Арвардан беше посрещнат далеч по-сърдечно, отколкото го изискваше протоколът. В края на краищата, за Прокуратора Арвардан бе като полъх на Империята, носещ със себе си мириса на безгрижието и свободата.
Арвардан също откри немалко причини да изпитва възхищение.
— Всичко това — възкликна той, — е направено чудесно и с много вкус. Удивително е, когато можеш да се любуваш на подобни великолепни образци на централната култура в такива затънтени местенца на Империята, лорд Ениус.
Ениус отвърна с усмивка.
— Опасявам се, че дворът на Прокуратора на Земята е далеч по-приятен за посещение, отколкото ако за обитаване. Той е като куха черупка, която кънти, когато я почукаш. Достатъчно е да се запознаете със семейството ми и с всички приближени на двора и можете да считате, че сте изчерпили всичко, което централната култура е донесла тук. Не изглежда много, нали?
Беше късен следобед, седяха в колонадата, слънцето бавно се спускаше към назъбения, обвит в мъгла хоризонт, а въздухът бе изпълнен с уханията на цветя.
Невежливо би било от страна на Прокуратора да прояви любопитство към делата на своя гост, ако човек не се съобразява с последствията от мъчителната изолация, далеч от бляскавия светски живот на Империята.
— Дълго време ли ще останете, доктор Арвардан? — попита Ениус.
— Все още не зная със сигурност, лорд Ениус. Изпреварих останалите членове на експедицията за да се запозная предварително с особеностите на земната култура и да изпълня необходимите юридически изисквания. Уведомиха ме, между другото, че трябва да получа разрешение от вас, за да издигна лагери в местата, към които проявявам интерес.
— О, разрешавам, разрешавам! Но кога ще започнат проучванията? И какво всъщност очаквате да откриете на това забравено от всички място?