— Да, но полицията разпита служителите. Никой не е изчезнал.
— Нещо друго? Сакс огледа пътя.
— Нищо.
— Не може да няма нищо, Сакс. Хората бягат, за да спасят живота си. Все някак са се измъкнали. Отговорът е там. Какво още виждаш?
Тя въздъхна и заизброява:
— Виждам купчина стари гуми, виждам преобърната яхта, виждам кашон с празни кутии от бира „Сам Адамс“. Пред църквата има ръчна количка…
— Църква ли? Не си споменавала църква!
— Вторник сутрин е, Райм. Затворена е и полицията я претърси.
— Отивай там, Сакс. Веднага!
Тя пое неохотно към църквата. Беше сигурна, че няма да намери нищо, което да им свърши работа.
— Ходила ли си на неделно училище, Сакс? — попита Райм. — Бисквити „Риц“, хавайски пунш и писания за Исус в неделните следобеди? Без семейни пикници. Без събирания с приятели.
— Веднъж или два пъти. Повечето си недели съм прекарала в поправяне на карбуратори.
— Как мислиш, че се превозват хлапетата към и от църквата? С микробуси, Сакс. Микробуси с места за десетина души.
— Възможно е — съгласи се скептично тя.
— Може и да не е така, но на емигрантите не са им пораснали крилца, нали? Да проверим в такъв случай още няколко възможности.
И както ставаше много често, той имаше право.
Тя обиколи църквата отзад и разгледа калната земя — следи от стъпки, парченца от автомобилно стъкло, тръба, с която е било разбито, следи от гумите на голям микробус.
— Намерих ги, Райм! Сума ти пресни отпечатъци. Мамка му, много хитро… Вървели са встрани от пътя, стъпвали са по камъни, в тревата. Избягвали са калта, за да не оставят следи. Изглежда, че са карали отначало през полето, излезли са на шосето след известно разстояние.
— Вземи данните на микробуса от свещеника — нареди Райм.
Сакс накара един полицай да намери пастора. След няколко минути вече знаеше подробностите — микробусът беше бял „Додж“, петгодишен, с името на църквата отстрани. Научи и номера и го продиктува на Райм, който обеща да обявят и тази кола за издирване. Щяха да предадат информацията до всички станции за таксуване на входовете на магистралите и мостовете, тъй като се предполагаше, че емигрантите са се насочили към Китайския квартал в Манхатън.
Тя огледа внимателно зад църквата, но не откри друго.
— Не мисля, че можем да свършим нещо повече тук, Райм. Ще опиша уликите и се прибирам. — И прекъсна.
Върна се при автомобила на Отдела по криминология, свали костюма, подреди събраните улики и попълни картончетата за съхранение на веществените доказателства, които трябва да придружават всяко нещо, взето от местопрестъплението. Нареди на техниците веднага да занесат всичко у Райм. Искаше да потърси още веднъж оцелели. Коленете й горяха — хроничният артрит, наследен от дядо й, често я тормозеше. Сега, след като остана сама, си позволи лукса да се движи бавно. Пред колегите се стараеше да не дава израз на страданието. Боеше се, че ако началниците узнаят, ще й забранят да участва в оперативни мероприятия.
Петнайсет минути по-късно, след като не откри други емигранти, Сакс тръгна към шевролета си, единствената кола, останала в района около плажа. Беше сама — полицаят, който я придружаваше на идване, бе предпочел по-безопасен транспорт към града.
Мъглата се беше поразсеяла. На около половин миля, от другата страна на градчето, чакаха два микробуса от Спасителната служба на окръг Съфолк и една кола без отличителни знаци, вероятно на ИНС.
Тя се отпусна вдървено на предната седалка на шевролета, взе лист хартия и започна да записва наблюденията си от огледа, за да ги представи по-късно на Райм и останалите от екипа. Вятърът виеше. Дъждът трополеше по стъклата на автомобила. Сакс вдигна очи точно когато огромна вълна се разби о една скала и пръски пяна се издигнаха на три метра във въздуха. Премести погледа си към основата на скалата. Присви очи и избърса влагата от вътрешната страна на стъклото с ръкава си.
Какво беше това? Животно? Отломка от „фуджоуския дракон“?
Не, даде си сметка изведнъж, беше човек, вкопчил се за скалата.
Грабна радиостанцията, превключи на местната полицейска честота и предаде:
— Кола пет-осем-осем-пет до спасителния отряд на Съфолк в Ийстън. Чувате ли ме?
— Прието, пет-осем-осем-пет. Какво има?
— Намирам се на изток от града. Във водата има човек. Трябва ми помощ.
— Ясно. Идваме. Край.
Сакс изскочи от колата и заслиза по брега. Голяма вълна повдигна човека и го потопи. Той се опита да плува, но лявата му ръка бе ранена, по ризата му имаше кръв и той едва успяваше да задържи глава над водата. Отново се потопи и пак изплува.
— О, Боже! — промърмори Сакс, след като погледна към пътя.
Жълтият микробус на шерифството тепърва потегляше.
От Полицейската академия тя знаеше основното правило за спасяване: „Подай, хвърли, греби, чак тогава върви.“ Това означаваше, че при спасяване на удавник първо трябва да опиташ да изтеглиш жертвата от брега или от лодка и само в краен случай да скачаш във водата. Сега изглеждаше, че първите три възможности не съществуват.
Без да обръща внимание на разкъсващата болка в коленете си, тя се втурна към океана. Свали кобура си още докато тичаше. На границата на водата развърза обувките си, изрита ги и без да изпуска удавника от поглед, се хвърли в леденостудената вода.