Десет коли, девет…
Той измъкна личния си 375-калибров „Смит и Уесън“ с десетсантиметрова цев. Остави револвера до касовия апарат и се зачуди как да се справи със ситуацията. Щеше да сигнализира на полицията, но какво да прави, ако понечат да избягат? Реши да ги заплаши с оръжието и да им нареди да слязат от микробуса.
Какво обаче да прави, ако някой бръкне под таблото или между седалките?
По дяволите, тогава оставаше беззащитен в стъклената си будка, съвсем сам срещу банда китайски мафиоти. Можеше дори да са въоръжени с предпочитаните в Китай автомати „Калашников“.
Мамка им, щеше да стреля.
Не удостои с внимание оплакванията на една жена, че електронните пропускателни пунктове са затворени, и погледна платното пред будката си. Микробусът беше на три коли от него.
Бръкна в колана си и извади устройството за бързо презареждане, метален пръстен с шест патрона, с който можеше да презареди револвера за секунди. Остави го до оръжието и отново избърса дясната си ръка от панталона.
Отначало Сам Чан се разтревожи, че опашката от коли е заради затваряне на пътя от полицията, но видя будките и реши, че е някакъв граничен пункт.
Паспорти, документи, визи… Нямаха.
Ужасен, той се огледа за изход, но пътят бе ограден от високи стени.
— Трябва да платим — обади се Уилям.
— Защо да плащаме? — попита Сам Чан момчето, специалиста им по американски обичаи.
— Такса — обясни Уилям, сякаш беше близко до ума. — Трябват ми три долара и петдесет цента.
Имаха хиляди юани — макар и мокри и осолени, — но не бяха посмели да купят долари на черно във фуджоу, защото така щяха да подскажат на службите за сигурност, че смятат да емигрират. В една кутийка между предните седалки намериха петдоларова банкнота.
Микробусът пълзеше бавно напред. Пред тях оставаха две коли.
Чан погледна човека в будката и му се стори много нервен. Постоянно хвърляше погледи на микробуса, скрити и явни.
Една кола.
Мъжът в будката ги огледа скришом. Облиза се нервно и запристъпя от крак на крак.
— Това не ми харесва — каза Уилям. — Той подозира нещо.
— Нищо не можем да сторим — каза Чан. — Давай.
— Ще избягам.
— Не! Може да е въоръжен. Ще стреля.
Уилям намали пред будката и спря. Щеше ли момчето, в неочакваното си неподчинение, да пренебрегне заповедта на баща си и да даде газ през бариерата?
Мъжът до касата преглътна и натисна нещо до големия си касов апарат. Сигнален бутон?, мина през ума на Чан.
Уилям се наведе и посегна вдясно от себе си.
Чиновникът трепна. Плъзна ръка напред.
Втренчи очи в банкнотата, която му подаваше Уилям.
Какво има? Дали не му даваха твърде много? Или прекалено малко? Да не би да очакваше подкуп?
Мъжът в будката примигна. Наведе се напред и взе банкнотата с трепереща ръка. Погледна микробуса отстрани, където пишеше „Хоум Стор“.
Изброи рестото и погледна в самия микробус. Можеше да види (поне така се надяваше Чан) само десетина фиданки и храсти, изкопани от Чан, Уилям и Ву от един парк край пътя, за да се дегизират като доставчици на разсад за някой местен магазин. Останалите се криеха на пода под листата.
Чиновникът върна рестото.
— Хубаво място е този „Хоум Стор“. Все в него пазарувам.
— Благодаря — отвърна Уилям.
— Денят не е много добър за доставки, а? — Чиновникът кимна към мрачното небе.
— Благодаря — смотолеви Чан.
Уилям подкара бавно микробуса. След няколко минути навлязоха в тунел.
— Добре, в безопасност сме, минахме пункта — обяви Чан и останалите пътници се изправиха, като изтръскваха листата от дрехите си. Е, идеята му се оказа добра.
По пътя от плажа Чан се досети, че полицията ще постъпи, както правят китайските служби за сигурност — ще блокира пътищата.
Затова спряха при един голям търговски център, в средата на който се намираше филиал на „Хоум Стор“. Беше денонощен и по това време имаше съвсем малко служители — Чан, Ву и Уилям се промъкнаха без проблем през товарната рампа. От склада откраднаха няколко кутии боя, четки и инструменти. После се измъкнаха навън, но не и преди Чан да надникне в главното помещение на магазина. Търговската площ заемаше декари. Беше удивително — Чан никога не бе виждал толкова много стока. Напълно оборудвани кухни, хиляди осветителни тела, обзавеждане за тераси и дворове, врати, прозорци, килими. Цели щандове за гайки, винтове и пирони. Веднага му се прииска да доведе Меймей и баща си, просто да им покаже магазина. Е, щеше да има време и за това. Не сега обаче.
— Взимам тези неща, защото се налага, за оцеляването ни — обясни Чан на Уилям.