— Какво значение има?
— Отговори ми.
— Чух да говорят в училище.
— Лъжеш! Вършил си го и преди.
— Крал съм само от партийни секретари и общински председатели. В това няма нищо лошо, нали?
— Какво си правил?
Момчето се усмихна подигравателно и Чан предположи, че се шегува. Коментарът обаче очевидно бе насочен срещу него — намекваше за антикомунистическите писания на Чан, причинили толкова страдания на цялото семейство в Китай и наложили заминаването им за Америка.
— С какви хора дружиш, с крадци ли?
— О, татко!
Момчето поклати снизходително глава и на Чан му се прииска да го удари.
— За какво ти беше онзи нож? — попита Чан.
— Много хора носят ножове. Дядо също има.
— Това е сгъваемо ножче за почистване на лули, не оръжие. — Чан загуби самообладание. — Как може да се държиш толкова непочтително?
— Ако нямах нож — отвърна гневно момчето — и ако не бях подкарал микробуса, вероятно щяхме да сме мъртви.
Колоната автомобили потегли и Уилям замълча.
Чан се извърна, чувстваше се страшно засегнат от думите на момчето, от тия неизвестни нему аспекти на характера му. О, и в миналото бе имал проблеми с Уилям. С навлизането си в пубертета момчето беше станало мрачно, раздразнително, резервирано. Започна да бяга от училище. Когато получи писмо от учителя заради лошите му бележки, Чан се скара със сина си — чиято интелигентност беше проверена и далеч надвишаваше средното ниво. Уилям отговори, че не бил виновен той. В училище се отнасяли несправедливо с него, защото баща му беше дисидент, нарушил правилото за единственото дете, подкрепяше тайванската независимост и (най-тежкото светотатство) критикуваше Китайската комунистическа партия и вижданията й за свобода и човешки права. Двамата с по-малкия му брат били тормозени редовно от „суперактивисти“ — единствени деца от заможни комунистически семейства, разглезени от високопоставени роднини и склонни да се налагат със сила над другите ученици. Никакво значение нямаше това, че Уилям е кръстен на най-знаменития американски предприемач през последните години, а Роналд — на американски президент.
Нито поведението на сина му, нито незадоволителните му обяснения обаче не бяха направили особено впечатление на Чан и не го бяха накарали да се замисли сериозно върху проблема. Освен това възпитанието на децата бе задължение на Меймей, не негово.
Защо се държеше така момчето?
Чан изведнъж си даде сметка, че между десетчасовите работни смени в една печатница и дисидентските си занимания не е отделял буквално никакво време на сина си — не и преди пътуването от Русия до Мейгуо. Може би, помисли си ужасено той, момчето винаги се е държало така.
Обзе го гняв, макар и не насочен към Уилям. Не можеше да определи точно за какво се ядосва. Известно време гледа гъмжилото от хора и коли около тях, сетне се обърна към сина си:
— Прав си. Аз нямаше да мога да запаля сам колата. Благодаря ти.
Уилям не даде знак, че е чул баща си, и продължи да шофира, потънал в мисли.
Двайсет минути по-късно навлязоха в Китайския квартал по широка улица, означена на английски и китайски като Канал Стрийт. Дъждът отслабваше, покрай стотиците бакалии, сувенирни магазини, рибарници, бижутерии, хлебарници щъкаха хора.
— Къде трябва да отидем? — попита Уилям.
— Спри тук — нареди Чан и Уилям отби до тротоара.
Чан и Ву слязоха. Влязоха в един магазин и попитаха за кварталните сдружения — тонг. Тези групи обикновено се образуваха от хора, произхождащи от определени райони на Китай. Чан търсеше фудзянския тонг. Даваше си сметка, че няма да бъдат приети добре сред китайците с корени от Кантон, откъдето бяха дошли повечето от първите емигранти. Остана изненадан обаче да научи, че голяма част от манхатънския Китайски квартал е населен с емигранти от Фудзян и че много кантонци са се преместили. Такъв тонг имаше само на няколко преки от магазина.
Чан и Ву оставиха семействата си в крадения микробус и отидоха до мястото. Боядисана в кафяво и с класически китайски криловиден покрив, сградата изглеждаше пренесена направо от някой бедняшки квартал от района на Северната автогара на фуджоу.
Чан и Ву влязоха в сградата на кварталното сдружение с наведени глави, сякаш, ако ги разпознаят, намиращите се във фоайето моментално щяха да измъкнат телефони и да известят ИНС — или Призрака — за идването им.
Джими Ма, облечен в сив костюм, заплашващ да се пръсне по шевовете и наръсен с цигарена пепел, ги посрещна и ги покани в кабинета си на горния етаж.
Председател на Фудзянското дружество на Източен Бродуей, Ма всъщност бе кмет на тази част от Китайския квартал.