Кабинетът му беше просторна, но оскъдно обзаведена стая с две бюра и шест различни стола, купища книжа, скъп компютър и телевизор. В една паянтова секция се съхраняваха стотина книги на китайски. На стената висяха избелели, нацвъкани от мухи китайски пейзажи. Чан обаче не се оставяше да бъде подлъган от западналия вид на кабинета. Подозираше, че Ма е мултимилионер.
— Заповядайте, седнете — покани ги домакинът на китайски.
Мъжът с широко лице и пригладена черна коса им предложи цигари. Ву взе една. Чан поклати глава. Беше отказал пушенето, след като загуби работата си като учител и започна да изпитва недостиг на пари.
Ма огледа изпитателно мръсните им дрехи, сплъстените им коси.
— Изглеждате, сякаш сте преживели доста. Имате ли нещо за разказване? Какво е станало? Обзалагам се, че е интересно.
Чан наистина имаше какво да разказва. Дали е интересно, не можеше да прецени, но със сигурност бе невероятно. Беше решил да не казва на никого, че са били на „Дракона“ и че Призрака може би ги издирва. Затова отвърна:
— Току-що пристигнахме с един хондураски кораб.
— Кой ви превозваше?
— Представи се като Мосихе.
— Мексиканец ли е? — Ма поклати глава. — Не познавам трафиканти латиноамериканци.
— Взе ни парите — продължи мрачно Чан, — но просто ни стовари на пристанището. Щял да ни осигури документи и транспорт, твърдеше, но изчезна.
Ву слушаше измисления му разказ с удивление. Чан му беше наредил да мълчи и да го остави да говори с Ма. На „Дракона“ Ву пиеше много и често избухваше. Не умееше да си мери приказките.
— Стават такива неща — отбеляза безгрижно Ма. — Защо лъжат хората? Не им ли вреди на бизнеса? Скапани мексиканци. Откъде сте?
— От Фуджоу — отвърна Ву.
Чан се размърда нервно. Смяташе да каже друг град от Фудзян — за да сведе до минимум възможността за свързването им с Призрака. Преодоля гнева си и продължи:
— Имам две деца и едно бебе. И баща ми е с мен. Възрастен е. Жената на приятеля ми е болна. Имаме нужда от помощ.
— А, помощ. Ето, това вече е интересно, нали? Мога да направя някои неща. Други не мога. Нима съм един от осмината безсмъртни? Не, не съм. От какво се нуждаете?
— От документи. За мен, жена ми и големия ми син.
— Да, да, мога да намеря. Шофьорски книжки, социалноосигурителни карти. С тях ще можете да минете за тукашни граждани, но не и да си намерите истинска работа. Мръсниците от ИНС карат фирмите да проверяват всичко.
— Имам вече уредена работа — отвърна Чан.
— Аз обаче не правя паспорти — добави Ма. — Прекалено опасно е. Нито зелени карти.
— Какво е това?
— Разрешителни за работа. Не мога да ви осигуря.
— Ще останем в нелегалност и ще чакаме амнистия.
— Така ли? Има да чакате. Чан вдигна рамене:
— Баща ми има нужда от лекар. — Кимна към Ву. — Жена му също. Можете ли да ни осигурите здравни книжки?
— Не. фалшификатите се откриват много лесно. Ще се наложи да се обърнете към частен кабинет.
— Скъпо ли е?
— Да, много. Ако нямате пари обаче, идете в градската болница, там ще ви приемат.
— Добро ли е здравеопазването?
— Откъде да знам? Освен това… имате ли избор?
— Добре. Колко ще излязат другите документи?
— Хиляда и петстотин.
— Юана ли?
— В зелено.
Чан не издаде чувствата си, но си помисли: Хиляда и петстотин! Това беше лудост. В колана си носеше около пет хиляди долара в китайски юани. Всички пари, с които разполагаше семейството му.
Той поклати глава:
— Не, невъзможно.
След няколко минути ожесточено пазарене се споразумяха за 900 долара за всички документи.
— И за вас ли? — обърна се Ма към Ву. Слабият мъж кимна, но добави:
— Само за мен. Ще излезе по-евтино, нали? Ма дръпна от цигарата си:
— Петстотин. Няма да отстъпя.
Ву опита да се пазари, но Ма държеше на своето. Накрая хилавият китаец се съгласи неохотно.
— Трябват ми снимки на всички за шофьорските книжки — каза Ма. — Идете в някой увеселителен парк. Там можете да се снимате.
Чан си спомни как с Меймей бяха посетили подобна кабинка в един голям увеселителен център в Сямен преди години, наскоро след като се бяха запознали. Сега снимките бяха в един куфар в корпуса на „фуджоуския дракон“.
— Имаме нужда и от микробус. Нямам достатъчно пари да си купя. Мога ли да наема от вас?
Председателят на тонга се подсмихна:
— Нямам ли всичко? Разбира се, разбира се.
След още пазарлъци постигнаха съгласие и за наема. Ма събра всичко, което му дължаха, и го изчисли в юани. Обяви невероятна сума и двамата мъже кимнаха неохотно.