— Кажете ми имена и адрес за документите.
Ма се обърна към компютъра и затрака бързо по клавишите под диктовката на Чан.
Самият Чан бе прекарал много време на стария си лаптоп. Интернет се беше превърнал във врата на дисидентите към останалия свят, макар това да бе свързано с много затруднения. Модемът на Чан беше мъчително бавен, а службите за сигурност и Народноосвободителната армия постоянно следяха имейлите на дисидентите. Чан имаше защитна програма на компютъра си, която често му сигнализираше, че органите на властта опитват да проникнат в системата му. Веднага прекъсваше връзката и се налагаше да смени Интернет-доставчика си. Лаптопът също е на морското дъно, помисли си тъжно той.
Когато Чан започна да диктува адреса, Ма вдигна поглед от клавиатурата:
— В Куинс ли ще отседнете?
— Да, един приятел ни уреди квартира.
— Голяма ли е? Има ли достатъчно място за всички ви? Не мислите ли, че агентите ми могат да ви помогнат? Мисля, че могат. Имам връзки в Куинс.
— Домакинът ми е брат на най-добрия ми приятел. Вече ни е уредил жилище.
— А, брат на приятел. Добре. Е, аз контролирам една организация там. Търговската асоциация на флъшинг. Много голяма. Мощна. Това е новият китайски квартал в Ню Йорк. флъшинг. Може би апартаментът няма да ви хареса. Може би няма да е безопасно за децата. Възможно е, не мислите ли? Идете в асоциацията и споменете името ми.
— Ще го имам предвид.
Ма кимна към компютъра и попита Ву:
— И двамата ли ще сте на този адрес?
Чан понечи да отговори утвърдително, но Ву го изпревари:
— Не, не. Искам да остана в Манхатън, в Китайския квартал. Може ли вашият агент да ни намери къща?
— Ама… — намръщи се Чан.
— Нали не цяла къща? — осведоми се развеселено Ма. — Тук няма къщи… които да си позволите.
— Апартамент тогава?
— Да, има временно свободни стаи. Можете да се нанесете веднага, сетне ще ви намерим постоянно жилище.
Докато Ма пишеше, в стаята прозвуча пиукането на модем. Чан постави ръка на рамото на Ву и прошепна:
— Цичен, трябва да дойдете с нас.
— Ще останем в Манхатън.
Чан се наведе по-близо, така че Ма да не чуе:
— Не бъди глупав. Призрака ще ви открие. Ву се засмя:
— Не се бой от него.
— Да не се боя ли? Той току-що изби десетина наши приятели.
Чан не можеше да си представи да рискува толкова лесно живота си и живота на семейството си. Ву обаче беше непоклатим:
— Не. Тук оставаме.
Чан замълча. Ма изключи компютъра, написа някаква бележка и я подаде на Ву.
— Това е агентът ми. Намира се само на няколко преки оттук. Ще се наложи да му платите известен хонорар. Аз няма да ви взема пари за това. Не съм ли щедър? Всички смятат, че Джими Ма е щедър. Сега да се заемем с колата на господин Чан.
Ма заговори бързо по телефона. Уреди микробусът да бъде докаран веднага. Затвори и се обърна към двамата мъже:
— И така, всичко е уредено. Не е ли удоволствие да работиш с такива разумни мъже?
Тримата се изправиха едновременно и се ръкуваха.
— Цигара за из път? — предложи домакинът на Ву и той си взе.
Преди да излязат, Ма се осведоми:
— Още нещо. Този мексикански трафикант… Няма причина да ви преследва, нали? Чисти ли са ви сметките?
— Да, чисти са.
— Добре. Нямаме ли достатъчно причини за безпокойство и без това? Няма ли достатъчно демони да ни преследват? — заключи весело домакинът им.
10.
Далечен вой на сирени раздра сутрешния въздух.
Звукът се усили и Линкълн Райм се надяваше това да е знак за идването на Амелия Сакс. Уликите, събрани от нея на плажа, бяха донесени от един млад техник, който плахо и безмълвно пристъпи в обиталището на легендарния Линкълн Райм и побърза да остави пликчетата и снимките на указаното от криминолога място.
Самата Сакс се беше отклонила от пътя, за да извърши оглед на едно вторично местопрестъпление. Откраднатият църковен микробус от Ийстън бе намерен преди 45 минути в Китайския квартал — изоставен в странична уличка близо до една станция на метрото. Колата беше минала незабелязано покрай постовете, защото някой бе замазал името на църквата и го беше заменил с добро копие на емблемата на един местен магазин за домашни потреби.
— Хитро — отбеляза Райм не без известно удивление; не обичаше умните престъпници.
Беше се обадил на Сакс, която летеше с пълна скорост към града по магистрала „Лонг Айлънд“, и й бе наредил да отива веднага на мястото и да извърши оглед на микробуса.
Началникът от ИНС Харълд Пийбоди беше излязъл — извикан за ред пресконференции и за обяснения пред властите във Вашингтон за фиаското.
Алън Коу и Фред Делрей бяха останали, също и стройният детектив Еди Дън с прическа като на таралеж. В допълнение бе дошъл Мел Купър, слаб, полуплешив и неразговорлив. Той бе един от най-способните оперативници в нюйоркската полиция и Райм често прибягваше до помощта му, когато работеше по случай. Купър стъпваше безшумно с меките си „Хъш Пъпис“, които носеше денем, защото са удобни, и нощем, защото са подходящи за танци, докато сглобяваше апаратура и подреждаше уликите от плажа.