Ли не знаеше какво трябва да има, за да си купи билет, но очевидно не се нуждаеше нито от паспорт, нито от други документи.
Подаде една от двайсетдоларовите банкноти, откраднати от колата на Хонсе, на касиерката и каза:
— До Ню Йорк, моля.
Използваше най-добрия си акцент, като имитираше Никълъс Кейдж. Явно говореше толкова ясно, че касиерката, очакваща някакво неразбираемо подобие на английски, примигна изненадано и му подаде отпечатан на компютър билет и три долара ресто. Той преброи парите два пъти и реши, че или касиерката го е измамила, или, както изсъска под носа си на английски, е попаднал в „шибано скъп страна“.
Отиде при будката за вестници на автогарата и купи самобръсначка и гребен. В тоалетната се избръсна, изми косата си от солената вода и я избърса с няколко салфетки. След това се среса, като се стараеше да свали колкото се може повече пясък от главата си. Така променен, се присъедини към останалите пътници на перона.
Сега, като наближи града, автобусът забави на един пункт за таксуване, сетне продължи през дълъг тунел. Накрая излезе в самия град. След десет минути превозното средство спря на оживена търговска улица.
Ли слезе заедно с останалите и застана на тротоара.
Първата му мисъл бе: „Къде са велосипедите и мотоциклетите?“ Това бяха основните лични превозни средства в Китай и Ли не можеше да си представи толкова голям град без милиони велосипеди „Сигъл“ по улиците.
Следващата му мисъл бе: „Откъде мога да си взема цигари?“
Намери една будка за вестници и купи един пакет.
Когато погледна рестото си, помисли: „Десет съдии от ада! Почти три долара за един пакет!“ Той пушеше поне по два пакета на ден, три, когато правеше нещо опасно и трябваше да успокоява нервите си. За месец щеше да се разори. Запали цигара, вдиша силно и се смеси с тълпата. Попита как да стигне до Китайския квартал и го упътиха към метрото.
Влезе заедно с тълпата пътници и си купи жетон. Той също бе твърде скъп, но Ли вече се беше отказал да сравнява цените между двете страни. Пусна жетона в автомата, мина през подвижната преграда и зачака на перона. Почувства се много неудобно, когато един човек му се разкрещя. Отначало го помисли за чалнат, макар че носеше скъп костюм. След известно време разбра какво му говорят. Явно в метрото пушенето беше забранено.
Според Ли това бе лудост. Не можеше да повярва. Не искаше обаче да прави сцени, затова загаси цигарата и я прибра в джоба си, мърморейки:
— Шибан откачен страна.
След няколко минути влакчето пристигна с трясък и Сони Ли се качи, сякаш цял живот се беше возил в метро, като се заоглежда внимателно, но не за полицаи, а да види дали някой не пуши, което щеше да му даде повод да запали и своята цигара. За негово удивление нямаше такива.
На Канал Стрийт Ли слезе от влака и се качи по стълбите. Дъждът беше спрял. Той запали смачканата цигара и се гмурна в тълпата. Много хора наоколо говореха кантонски, диалекта на Юга, но освен по езика този квартал приличаше досущ на родния му град, Люгоюан — или на кое да е друго китайско градче: кината даваха китайски екшъни и любовни филми; младежите имаха дълга, пригладена назад коса или прически помпадур и се хилеха предизвикателно; девойките се разхождаха под ръка с майките или бабите си; бизнесмени със закопчани догоре сака; пълни с лед и прясна риба щайги; хлебарници, продаващи чаени бисквити и оризови сладки; пушени патици, овесени за врата на окадените витрини на ресторантите; кабинети по традиционна медицина и акупунктура; магазини с изложени на витрините женшенови корени, разкривени като уродливи човешки тела.
И някъде наоколо, надяваше се той, трябваше да има още едно много добре познато нещо.
Бяха му нужни десет минути, за да намери онова, което търсеше. Забеляза ясен знак — телохранител, младеж с мобилен телефон, лапнал цигара и оглеждащ минувачите, на входа на един приземен апартамент със замазани с черна боя прозорци. Денонощно комарджийско заведение.
Ли се приближи и попита на английски:
— Какво играе вътре? фантай? Покер? Трийсе точки? Телохранителят изгледа дрехите му и се направи, че не го е чул.
— Искам играе — настоя Ли.
— Я си го начукай бе — тросна се младежът.
— Имам пари — изкрещя гневно Ли. — Пусни ме!
— Фудзянец си. Не мога да сбъркам акцента. Не си добре дошъл тук. Изчезвай, да не стане лошо.