— Да, ама как може да стигне до мен? Откъде ще разбере къде на Божията земя живея? Нямам нужда от бавачка. Искам само да получа проклетата информация.
— Добре, добре.
Те излязоха и предната врата се затвори.
Сони Ли се заслуша. Не чу други звуци. Отвори вратата и надникна. Пред него имаше дълъг коридор, водещ към главния вход, онзи, през който бяха излезли мъжете (вероятно други служители на органите на реда).
Отдясно на Ли се влизаше в някаква стая, вероятно хол. Придържайки се до стената, за да не вдига шум, Ли тръгна по коридора. Спря пред хола и надзърна вътре. Странна гледка: стаята бе пълна с научна апаратура, компютри, маси, епруветки, схеми и всякакви книги. Последното, което може да се очаква да има в такава стара сграда.
Най-странното обаче бе тъмнокосият мъж, седнал в червена инвалидна количка по средата на стаята, наведен напред, втренчен в един монитор и разговарящ, както изглеждаше, сам със себе си. Сетне Ли забеляза, че говори в микрофон, закрепен близо до устата му. Микрофонът сигурно изпращаше сигнали на компютъра. Мониторът реагираше на командите.
Това ли същество бе Линкълн Райм?
Е, надали бе от значение, а и Ли нямаше време да размишлява за това. Не знаеше кога ще се върнат другите.
Сони Ли вдигна пистолета и влезе.
13.
Един метър напред. Втори. Сони Ли бе слаб мъж и се движеше тихо.
Промъкна се зад количката, като оглеждаше масите за улики срещу Призрака. Щеше…
Така и не разбра откъде изникнаха.
Единият — доста по висок от Ли — бе черен като въглен и носеше костюм и яркожълта риза. Чакаше до стената. С ловко движение той измъкна пистолета от ръката на китаеца и допря собственото си оръжие до слепоочието му.
Друг мъж, нисък и дебел, повали Ли на пода и го притисна с коляно в гърба; изкара му въздуха и му причини силна болка в корема и ребрата. Белезниците щракнаха мълниеносно.
— Английски? — попита чернокожият.
Ли бе твърде стреснат и задъхан, за да отговори.
— Повтарям въпроса, дребосък. Говориш… ли… английски?
Някакъв китаец, който също се беше спотайвал в стаята, се приближи. Носеше стилен тъмен костюм и на врата му висеше служебна карта. Повтори въпроса на китайски. Говореше кантонския диалект, но Ли го разбра.
— Да — отвърна Ли задъхано. — Говоря по английски. Мъжът с количката се извъртя:
— Я да видим какво сме си уловили.
Чернокожият вдигна Ли на крака, без да обръща внимание на пъшканията му. Задържа го с една ръка и заопипва джобовете му с другата.
— Слушай сега, дребосък, има ли опасност да се набода на нещо в джобовете ти? Има ли възможност да попадна на нещо, което няма да ми е приятно?
— Аз…
— Отговаряй веднага и внимавай да не излъжеш. Защото, ако се набода, и ти ще пострадаш. — Той хвана Ли за яката и изкрещя: — Игли?
— Наркотици ли? Не, не!
Високият мъж извади парите от джобовете му, цигарите, листа, който бе откраднал на плажа.
— О, момчето май е свило нещо от Амелия. Докато тя е спасявала удавници. Какъв позор…
— Така ни е открил — каза Линкълн Райм, след като хвърли поглед на листа и картончето, прикачено към него. — Наистина ми беше чудно.
Стройният рус мъж се появи на прага.
— Хванахте го, а? — отбеляза без изненада.
И Ли разбра, че младежът го е забелязал в прохода зад къщата, когато изхвърляше боклука, и е оставил вратата отворена нарочно. За да го примами. Другите мъже се бяха направили, че излизат и че оставят Линкълн сам.
„Хванахте го, а…“
Мъжът в инвалидната количка забеляза омразата в очите на Ли.
— Точно така, моят наблюдателен Том те е забелязал, когато изхвърляше боклука. И после… — Кимна към компютъра: — Команда, охрана. Заден вход.
На монитора се появи картина от задния вход и уличката около него.
Ли изведнъж си даде сметка как Бреговата охрана е открила „фуджоуския дракон“. Благодарение на Линкълн Райм.
— Съдии от ада — промърмори. Дебелият полицай се изсмя:
— Какъв отвратителен ден, а?
Чернокожият извади портфейла на Ли от джоба му. Стисна мократа кожа.
— О, дребосъкът е плувал, доколкото разбирам. Отвори портфейла и го подаде на китаеца. Дебелият извади радиостанция:
— Мел, Адам, връщайте се.
Двамата мъже, онези, които Ли бе чул да излизат преди няколко минути, влязоха. Единият беше плешив; без да обръща внимание на Ли, седна пред един компютър и започна да пише мълниеносно на клавиатурата. Другият носеше костюм и имаше яркочервена коса. Той примигна изненадано и възкликна:
— Чакайте, това не е Призрака.
— Значи, е изчезналият му помощник. Неговият баншоу.
— Не — отсече червенокосият. — Този го познавам. Виждал съм го.