Изведнъж си спомни за Иза, жената от Клана, която я бе отгледала като майка. Иза също знаеше много тайни, но както всички останали от Клана никога не лъжеше. При положение, че използваха езика на жестовете и най-малките нюанси на позата на тялото и изражението на лицето, просто нямаше как да лъжат. Веднага щеше да се разбере. Но можеха да се въздържат и да премълчат нещо. Макар и другите да разберяха, че криеш нещо от тях, това беше позволено в името на неприкосновеността на личния живот.
Не за пръв път се сещаше за Клана, осъзна тя. Вождът на Деветата пещера, братът на Джондалар — Джохаран, й напомняше за Брун — вожда на нейния Клан. Защо ли роднините му й напомняха за Клана, запита се тя.
— Сигурно сте гладни — каза Мартона.
Джондалар се усмихна:
— Да, много съм гладен! Не сме яли от сутринта. Толкова бързах да се върна, а и бяхме толкова близо, че не исках да спираме.
— Ако сте преместили вътре всичките си неща, седнете и си починете, докато ви приготвя нещо за ядене. — Мартона ги заведе при ниска маса, показа им възглавнички, на които да седнат, и им наля в купи от тъмночервената течност. Тя се огледа. — Не виждам вълка ти, Айла. Знам, че си го вкарала вътре. Той не е ли гладен? Какво яде той?
— Обикновено му давам всичко, но той също сам си хваща дивеч, като ловува. Вкарах го вътре, за да знае къде е мястото му, ала той дойде с мен, когато слязох в долината при конете, и реши да остане там. Сам идва и си отива, когато си поиска, освен, ако не ми е необходим — поясни Айла.
— Как разбира кога ти е необходим?
— Има специална свирка, с която го викаме — обади се Джондалар. — Конете също ги викаме със свирка. — Той взе купата си, отпи от нея, усмихна се и изсумтя от удоволствие. — Сега вече знам, че съм си у дома. — Отново отпи, след което затвори очи и се наслади на вкуса на виното. — От какви плодове е направено, майко?
— Най-вече от онези кръгли зърна, които растат на гроздове по дългите лози, намиращи се само по южните, защитени от вятъра склонове — обясни тя на сина си. — На няколко километра на югоизток оттук има местност, която редовно проверявам. Понякога реколтата не е добра, но преди няколко години имахме доста топла зима и на следващата есен гроздовете бяха огромни и много вкусни. Сладки, но не и прекалено сладки. Добавих малко боровинков сок. Това вино стана много хубаво. Малко по-силно от нормалното е. Не ми остана много.
Айла вдъхна аромата на плодовете, след което отпи от купата. Течността беше кисела и тръпчива, суха, но не сладка. Усети алкохола, който познаваше от брезовата бира на Талут, вожда на Лъвския бивак. Но тази напитка повече приличаше на ферментиралия сок от боровинки, направен от шарамудои, само че беше по-сладка.
Когато за пръв път опита от алкохола, не й хареса острият му вкус, но на останалите от Лъвския бивак, изглежда, толкова много им харесваше брезовата бира, че тя искаше да не се дели и да бъде като тях. След време посвикна с бирата, макар и да подозираше, че хората я харесват не толкова заради вкуса й, колкото заради омайващото, ако не и дезориентиращо чувство, което напитката предизвикваше. Когато пиеше твърде много, обикновено й се завиваше свят и ставаше приятелски настроена към всички. На някои хора обаче им ставаше тъжно, а други изпадаха в гняв и дори се стигаше до насилие.
В това питие обаче имаше нещо повече. Сложният начин на приготвяне променяше обикновения вкус на плодовия сок по невероятен начин. Това вино със сигурност щеше да й хареса.
— Много е хубаво — каза Айла. — Аз не опитвала никога… Никога не съм опитвала нещо подобно — поправи се тя и се смути. Чувстваше се доста уютно сред зеландонийците. Техният език беше първият, който усвои, след като напусна Клана. Джондалар я беше научил, докато се възстановяваше от раните си, които му беше причинил лъвът. Макар че имаше големи трудности с някои звуци — колкото и да се опитваше, не можеше да ги произнесе правилно — тя рядко правеше фразеологични грешки като тази. Хвърли поглед към Джондалар и Мартона, но те явно не бяха доловили грешката. Успокои се и се огледа.
Макар че няколко пъти беше влизала и излизала от дома на Мартона, не беше успяла да го огледа по-отблизо. И сега, докато разглеждаше, с всяка минута се изненадваше все по-приятно. Постройката беше интересна и напомняше жилищата в пещерата на лозадунаите, която бяха посетили, преди да прекосят ледника на високото плато.