Мартона взе купата си с вино и започна да пие бавно от нея. Когато те се нахраниха, тя прибра техните купи и шишове и им даде мека кожа, с която да избършат ножовете си. После им наля още вино.
— Нямаше те дълго време, Джондалар — рече на сина си. Айла усети, че жената внимателно подбира думите. — Разбирам, че сигурно имаш да разказваш много истории за пътешествието си. Ти също, Айла — погледна към младата жена тя. — Ще мине много време, докато ги разкажете. Надявам се, че ще искаш да останеш… поне за известно време. — Сетне се обърна към Джондалар: — Можете да останете тук колкото си искате, макар че ще е малко претъпкано… на първо време. Сигурно ще искате да имате собствено жилище… наблизо… някой ден…
Той се усмихна широко:
— Да, майко, ще искаме. Не се тревожи, няма да заминавам отново. Това е домът ми. Възнамерявам да остана. Двамата да останем. Освен, ако някой не се възпротиви. Това ли е историята, която искаше да чуеш? С Айла още не сме се оженили, но ще го сторим. Вече казах на зеландони — тя се отби да ме види, преди да дойдеш с виното. Исках да изчакам с женитбата, докато се върнем у дома, за да мога да я свържа със семейната връзка по време на тазгодишния летен брачен сезон. Уморих си да пътешествам — добави накрая.
Мартона се зарадва и се усмихна:
— Хубаво ще е във вашето семейно огнище да се роди дете. Може да е дори с твоя дух, Джондалар.
Той погледна към Айла и също се усмихна:
— И аз си мисля същото.
Майка му се надяваше наистина да има подобни намерения, но реши да не го занимава повече с тази тема. Той трябваше да й каже, когато това станеше. Просто й се искаше да не бъде толкова потаен за такива важни неща като потомството.
— Сигурно ще ти е приятно да научиш — продължи Джондалар, — че Тонолан има дете с неговия дух. Не е в неговото семейно огнище, но е в една от пещерите. Една жена от рода на лозадунаите на име Филония, която намерила интимната му компания за приятна, разбрала, че е благословен скоро, след като пристигнахме там. Сега тя е омъжена и има две деца. Ладуна ми каза, че когато плъзнала мълвата, че е бременна, всеки мъж от рода, който предполагал, че детето е от него, я посетил по някакъв повод. Кръсти дъщерята си Тонолия. Видях момиченцето — изглежда като Фолара, когато беше по-малка. Лошото е, че живеят толкова далеч от нас — от другата страна на ледника. Много път е дотам, макар че по обратния път ти се струва, че си съвсем наблизо. — Той замълча и се замисли. — Никога преди не бях пътувал толкова много. Нямаше да стигна толкова далеч, ако не беше Тонолан…
Изведнъж забеляза печалното изражение на майка си и като осъзна за кого говори, усмивката му се стопи.
— Тонолан беше роден в семейното огнище на Уиламар — каза Мартона. — Роден от неговия дух — убедена съм в това. Никога не стоеше на едно място, дори като бебе. Още ли пътешества?
Айла отново забеляза увъртането, с което Мартона задаваше въпросите си. Тогава се сети, че Джондалар винаги се объркваше от прямотата и искреното любопитство на хората от рода мамутои. Веднага разбра. Хората, които се наричаха Ловци на мамути, които я бяха осиновили и чийто начин на живот тя бе усвоила и следвала, бяха различни от хората на Джондалар. Макар че Кланът определяше всички останали хора като „Другите“, зеландонийците не бяха като мамутоите и разликата не се състоеше само в езика. Трябваше да проследи разликите, ако искаше нормално да живее при тях.
Джондалар си пое дълбоко дъх. Дойде време да каже на майка си за брат си. Хвана двете й ръце и започна:
— Съжалявам, майко. Тонолан сега пътешества в един друг свят.
Ясните очи на Мартона се изпълниха със скръб и мъка от загубата на по-малкия й син. Раменете й се отпуснаха и приведоха под непосилното бреме. Беше страдала от загубата на близки и любими същества и преди, но никога досега не бе губила свое дете. Беше много по-трудно да изгубиш някого, когото си отгледала от малък, пред когото е бил целият живот. Затвори очи, за да се овладее, след което изправи рамене и погледна сина си:
— Ти с него ли беше, Джондалар?
— Да. — Той си припомни печалните мигове и в душата му отново се появи мъка. — Беше пещерен лъв… Тонолан го проследи в един каньон… опитах се да го спра, но той не ме послуша.
Джондалар се опитваше да запази самоконтрол. Айла си спомни онази нощ в долината, в която го беше обзела дълбока мъка. Тя го беше прегръщала и успокоявала като малко дете. Тогава още дори не знаеше езика му, но за да разбереш скръбта на някого, не е необходимо да разбираш езика му. Пресегна се и докосна ръката му. Искаше да му покаже, че е близо до него, ала без да се намесва в трудния разговор между сина и майката. Жестът й не убягна от вниманието на Мартона. Той се поуспокои и си шое дъх.