— Точно така! Непрекъснато се опитвам да го обясня и на другите! Ако намериш едно животно, докато е много малко, храниш го и го отгледаш все едно ти е дете, то се привързва към теб и ти към него. Лъвът, който уби Тонолан и рани Джондалар, беше отгледан от мен. Беше ми като син.
— А когато порасна? Нали не си живяла сама? Как успя да го държиш настрани от Джондалар? — попита Мартона.
— Ловувахме заедно. Когато беше малък, делях плячката си с него, а щом поотрасна, го накарах да дели своята с мен — обясни младата жена. — Винаги вършеше това, което го карах. Аз бях неговата майка, а по принцип лъвовете слушат майките си.
— Аз също не го разбирам — намеси се Джондалар, като забеляза объркването на майка си. — Този лъв беше най-големият, който някога бях виждал, но Айла го спря тъкмо когато се канеше да ме нападне за втори път. Няколко пъти я видях как го язди. Целият летен събор на мамутоите я видя да язди лъва. Още не мога да повярвам на очите си.
— Съжалявам само, че не можах да спася Тонолан — каза Айла. — Чух вик, но докато стигна, вече беше мъртъв.
Думите й върнаха Мартона към мъката и за известно време всеки от тях се отдаде на чувствата си. Но Мартона искаше да знае още, искаше да я разбере.
— Радвам се, че е открил някого, когото да обича — каза.
Джондалар взе първия свитък.
— В деня, в който Тонолан и Джетамио се ожениха, той ми каза, че си знаела, че той никога няма да се върне. Накара ме да му обещая, че някой ден ще се върна вкъщи, и ми заръча да ти донеса нещо красиво, както винаги правеше Уиламар. Когато с Айла се отбихме при шарамудоите на връщане, Рошарио ми даде това за теб. — Синеокият мъж забеляза недоумението в погледа на майка си и поясни: — Рошарио е жената, която е отгледала Джетамио, след като майка й умряла. Каза, че това била любимата вещ на Джетамио — и Джондалар подаде свитъка на майка си.
Той сряза въжето и разгърна кожата. Отначало Мартона си помисли, че подаръкът е меката кожа от антилопа, с който бе увит предметът, ала щом Джондалар го разгърна, тя затаи дъх при вида на красивата огърлица. Беше направена от зъби на дива коза. Съвършено бели зъби на млади животни, продупчени на върха и подредени симетрично по размер. Между всеки два зъба имаше парче от рибена кост с блестящ шарен седеф, който напомняше на увиснала лодка.
— Огърлицата символизира народа, към който Тонолан избра да се присъедини — общността на шарамудоите и двете й половини. Зъбите от антилопа представляват сушата и шамудоите, а костите на речната есетра — рамудоите. Лодката е и за двете. Рошарио искаше да имаш нещо, което е принадлежало на избраната от Тонолан жена — поясни Джондалар.
Мартона заплака, докато гледаше красивия подарък. Не можеше да сдържа повече сълзите си.
— Джондалар, защо си е мислел, че знам, че няма да се върне? — попита, ридаейки.
— Каза, че си му пожелала „успешно пътуване“, когато си го изпращала, а не „до скорошното ти завръщане“.
Сълзите бликнаха с нова сила.
— Прав е бил — въздъхна тя. — Наистина не вярвах, че ще се върне. Колкото и да не исках да си го призная, бях сигурна, че повече никога няма да го видя. И когато разбрах, че си тръгнал с него, помислих, че съм загубила и двамата си сина. Джондалар, ако знаеш как ми се иска Тонолан да се бе върнал с теб! Но съм щастлива, че поне ти отново си при мен — и майка му протегна ръце да го прегърне.
Айла не можа да се сдържи и също заплака, докато ги гледаше как се прегръщат. Започна да разбира защо годеникът й не пожела да остане при шарамудоите, когато Толи и Маркено го поканиха. Русокосата жена знаеше какво е да изгубиш син. Мартона прекрасно съзнаваше, че никога вече няма да види сина си, но въпреки това изгаряше от желание да узнае какво е правил, какво се е случило с него и какъв живот е водил.
Изведнъж завесата на входа се отметна отново встрани.
— Познай кой се върна! — извика Фолара и изтича радостно вътре. След нея във вътрешността на помещението пристъпи Уиламар.
ТРЕТА ГЛАВА
Мартона се затича да посрещне завърналия се мъж и двамата се прегърнаха.
— Е, виждам, че високият ти син се е върнал, Мартона! Никога не съм предполагал, че някой ден ще стане пътешественик. Може би трябваше да учи за търговец, а не за каменоделец — каза Уиламар и свали от гърба си пътната торба. После прегърна Джондалар. — Виждам, че не си се смалил — пошегува се по-възрастният мъж, като огледа от главата до петите почти двуметровия Джондалар.
Той също се усмихна. Мъжът винаги го посрещаше така — с шеги и закачки за високия му ръст. Доста над метър и осемдесет, Уиламар, който беше достоен глава на семейство, както и Даланар, също не беше нисък. Но Джондалар го настигна още преди двамата с Мартона да се свържат в брачна връзка.