— Къде е другият ти син, Мартона? — попита Уиламар, като усмивката още не беше слязла от лицето му. После забеляза сълзите й и си даде сметка, че е разстроена. Когато видя подобно изражение и на лицето на Джондалар, усмивката му помръкна.
— Тонолан вече пътува в следващия свят — отвърна младежът. — Тъкмо казвах на майка… — Той видя как мъжът пребледня, след което се олюля така, сякаш го бяха ударили.
— Но…, но не може да е в следващия свят — пророни Уиламар и не искаше да повярва, че Тонолан е мъртъв. — Млад е още. Дори не е намерил жена, с която да създаде семейство. — Гласът му ставаше все по-немощен с всяка изминала дума. — Той… той още не се е върнал у дома… — последното изречение прозвуча като тъжен вопъл.
Уиламар обичаше като свои всички деца на Мартона, но когато се ожениха, Джохаран — детето, което беше родила от Джоконан, — беше вече на възраст да отиде на обучение при жена-донии. Беше пораснал и скоро щеше да стане голям мъж. Отношенията му с него бяха като с приятел. И макар че бързо обикна Джондалар, който тогава бе пеленаче, неговите деца бяха Тонолан и Фолара. Беше убеден, че Тонолан носи неговия дух, защото приликата между него и момчето беше изумителна, ала най-вече защото обичаше да пътува и винаги искаше да вижда нови места. Знаеше, че дълбоко в душата си Мартона се боеше да не го загуби, но Уиламар се отнасяше към това като към естествени майчини притеснения. Мъжът очакваше Тонолан да се завърне, също както той самият винаги се завръщаше.
Уиламар изглеждаше зашеметен. Мартона му наля купа вино, а Джондалар и Фолара му помогнаха да седне на възглавниците до ниската маса.
— Пийни си малко. — Мартона седна до него.
Ала съпругът й беше вцепенен и като че ли не можеше да проумее трагедията. Взе купата и я изпи до дъно, без да забележи това, след което остана загледан в празния съд.
Айла искаше да може да стори нещо. Помисли си дали да не вземе чантата с лекарствата и да му направи успокоително питие, но той не я познаваше, а и в момента грижите, които се полагаха за него, бяха достатъчни. Представи си как ли би се чувствала, ако изведнъж научеше, че Дърк е мъртъв. Знаеше, че никога повече няма да види сина си, но си го представяше пораснал, с Уба до него, която го обичаше и се грижеше за рожбата й.
— Тонолан е намерил любима жена — каза Мартона, опитвайки се да го успокои. Да гледа как сърцето на мъжа й се къса от мъка беше непосилно за нея и тя бързо загърби своята скръб. — Джондалар ми донесе нещо, което й е принадлежало. — Тя взе огърлицата, за да му я покаже, ала Уиламар се бе вторачил в празното пространство и не обръщаше внимание на нищо около себе си. После потръпна и затвори очи. След известно време се обърна към Мартона и сякаш се сети, че му е говорила, макар че не можеше да си спомни какво. — Това принадлежи на съпругата на Тонолан — рече му меко тя и му подаде украшението. — Джондалар каза, че символизира нейния народ. Живеят близо до една голяма река… Великата река-майка.
— Толкова далече е стигнал — въздъхна тежко Уиламар. Гласът му беше изпълнен с мъка.
— Дори още по-далеч — обади се Джондалар. — Стигнахме до края на Великата река-майка, след което продължихме към Бераново море и оттатък. Тонолан искаше да тръгне оттам на север и да ходи на лов за мамути заедно с мамутоите. — Уиламар го погледна с изкривено от болка и изненадано лице, сякаш не можеше да вникне в смисъла на казаното. — Нося и нещо от него. — Той търсеше начин как да помогне на човека, — Маркено ми го даде. Маркено беше като негова втора партньорка, част от семейството на рамудоите.
Младият мъж разгъна опакования в кожа пакет и показа на Уиламар и Мартона някакво сечиво, изработено от рогата на червен елен — разновидност на лоса. В средата на рогата имаше пробита дупка с диаметър около пет сантиметра. Тонолан бе използвал този инструмент в занаята си.
Занаятът му беше обработката на дърво, обикновено нагрявано с нажежени камъни или с пара. Това сечиво се използваше, за да бъдат дървените дръжки на копията поправи и те да летят по-надалеч. Полезното оръдие можеше да се използва също така и за направата на клещи, снегоходки и всеки друг предмет, който изискваше сгъването на дърво.
По дръжката на инструмента бяха издълбани изображения на различни животни и растения. Те символизираха Великата земна майка, която трябваше да накара духовете на животните да се вселят в копията. Имаше и известен сезонен елемент, който представляваше част от митологията на племето. Но Тонолан беше харесвал рисунките просто защото бяха красиви.