Зеландони размисли за момент. „Не може да е Онази, която служи на Майката. Ако беше, нямаше така лесно да зареже народа си, за да тръгне нанякъде с непознат мъж, дори и да го е избрала за съпруг. Ала може да знае нещичко за билките. Мнозина понаучават туй-онуй за тях. Ако има бял равнец, защо да не го използва? Той има силна миризма и аз ще позная дали става.“
— Да, мисля, че ще ми свърши работа, ако ти е подръка.
Айла изтича до пътната си торба, бръкна вътре и извади чантата от видрова кожа, където държеше лековете си. „Доста се е износила — каза си. — Ще трябва да я сменя.“ Когато се върна в кухнята, зеландони погледна с любопитство към странната торба. Сякаш беше направена от цяло животно. Никога не беше виждала такава.
Айла вдигна капака-глава на видрата, разхлаби ремъка около врата, погледна вътре и извади малка кесия. Отвърза я и й я подаде.
Зеландони сипа малко в дланта си, вгледа се внимателно, за да провери дали са само листа, или има и цвят. Изглежда бяха само изчистени листа от бял равнец. Добави малко от тях в дървената купа.
— Да сложа ли още един камък? — попита младата жена.
— Не — отвърна дони. — Не искам да става твърде силна. Трябва му само лека запарка. Почти е преодолял шока. Уиламар е силен мъж. Сега се тревожа за Мартона. Ще дам и на нея от отварата. С нейните билки трябва да внимавам.
Айла си помисли, че сигурно зеландони даваше редовно лекарства на майката на Джондалар.
— Искаш ли да направя чай и за другите? — попита.
— Не знам. Какъв чай?
— Просто нещо леко, което има приятен аромат и вкус. Мента или омайниче. Нося си липови листа и мога да го подсладя с тях.
— Да, защо не. Малко омайниче с липови листа няма да е лошо. Ще подейства успокояващо — рече зеландони и тръгна към другата стая.
Айла се усмихна и извади още кесии от чантата с лекарствата. „Лечебна магия — тя я познава! Не съм срещала човек, който да познава лекарствата и билките, откакто напуснах Клана! Добре ще е да мога да си поговоря с някого за това.“
Първоначално Айла се бе учила на знахарство — или поне на билкова медицина, ако не на магии с духове — от Иза, нейната майка в Клана. Тя беше призната за една от най-добрите лечителки. Бе научила много неща от други лечителки по време на Събора на Клановете, на който беше ходила с Клана на Брун. По-късно, по време на Летния събор на мамутоите, Иза прекара доста време в компанията на мамутиите.
Тя откри, че всички, които служат на Майката, или служителките, са добре запознати както с лековете, така и с духовете, но не са еднакво опитни. Често опитът зависеше от конкретния интерес на човек. Някои мамутии знаеха повече за лекарствата, други се интересуваха от методите на лечение. Трети се специализираха в хората като цяло и най-вече в това защо едни оздравяват от дадена болест, а други — не. Четвърти се интересуваха само от света на духовете и съзнанието и пет пари не даваха за лечението.
Айла искаше да знае всичко. Тя се стараеше да попие всичко — теориите за света на духовете, знанията за използването на заклинанията, най-различните легенди и истории. Но най-много се вълнуваше от въпросите, свързани с лечението — лекарствата, методите, билките и причините за възникването на болестите. Беше експериментирала с различни растения и билки върху самата себе си, както я бе учила Иза. Освен това беше научила много от лечителите, които бе срещнала по времето на пътешествието им. Възприемаше се като човек с познания, но същевременно съзнаваше, че има още много, което да усвои. И това, което най-много й липсваше, откакто напусна Клана, беше някой, с когото да обсъжда тези теми — нейна посестрима в знахарското изкуство.
Фолара й помогна да направи чая и й показа къде са подредени нещата, които й трябваха. Двете поднесоха горещите купи. Очевидно Уиламар вече беше по-добре и разпитваше Джондалар за подробностите около смъртта на Тонолан. Младият мъж тъкмо беше започнал да си припомня обстоятелствата, при които пещерният лъв ги беше нападнал, когато отвън се почука.
— Влез — извика Мартона.
Джохаран отмести завесата и влезе вътре, изненадан да види всички седнали заедно на една маса, включително и зеландони.
— Дойдох да видя Уиламар. Искам да знам как е минала търговията. Видях Тивонан, а и ти донесе много стока, но при цялото ми вълнение и тържеството довечера реших, че срещата ни може да почака до утре… — каза той и се приближи. После забеляза, че нещо не е наред. Огледа всички един по един и накрая погледът му се спря на зеландони.
— Джондалар тъкмо ни разказваше за пещерния лъв, който… е нападнал Тонолан — рече тя и като забеляза реакцията му, разбра, че не знае нищо за смъртта на най-малкия си брат. И на него нямаше да му е лесно. Тонолан бе обичан от всички.