— Какво стана с лъва? — попита Джохаран. — Обикновено пещерните лъвове не дават просто така да им отнемат убитата плячка.
— Така е, но това беше Бебчо. Казах му да ме остави на мира. — Тя забеляза изумлението и неверието в очите му. — Също както когато ловувахме заедно. Според мен не беше гладен, а и лъвицата току-що му беше донесла елен. Освен това той не ядеше хора. Аз го отгледах. Бях негова майка. Хората бяха неговото семейство… Мисля, че единствената причина, поради която е нападнал двамата, е, че те са нахлули в леговището му и са нарушили неговата неприкосновена територия.
Не исках да оставям другия мъж при тях. Лъвицата не смяташе хората за част от нейното семейство. За него нямаше място на шейната, а нямаше и време за погребение, защото се опасявах, че Джондалар ще умре, ако не го закарам в моята пещера. Забелязах един сипей и голяма скала, която задържаше камъните. Замъкнах тялото там и използвах копието си — в Клана имахме големи дървени копия, — за да отместя скалата и ситните камъни да го затрупат. Не исках да го оставям така, без никакво послание към Света на духовете. Не съм мог-ър, но изпълних ритуала на Креб и помолих духа на Великата пещерна мечка да го упъти към земята на духовете. После заедно с Уини закарахме Джондалар вкъщи.
Имаше толкова много въпроси, които зеландони искаше да й зададе. Кой или какво беше това Креб? И защо духа на пещерна мечка вместо на Великата Майка земя?
Беше разбрала едва половината от казаното от Айла и й беше трудно да повярва на другото.
— Е, добре, че Джондалар не е бил ранен толкова лошо, колкото си мислела — обади се старата знахарка.
Айла поклати глава. Какво искаше да каже зеландони? Джондалар беше с единия крак в гроба. Още не можеше да проумее как успя да го спаси.
Веднага щом зърна изражението й, Джондалар разбра какво си мисли тя. Зеландони бе изказала предположения, които трябваше да бъдат опровергани. Той стана.
— Мисля, че би искала да видиш колко лошо бях ранен — каза и повдигна туниката си, след което развърза ремъка на летните си панталони.
Макар че мъжете рядко ходеха съвсем голи дори и в най-горещите летни дни (същото се отнасяше й за жените), видът на голото човешко тяло не беше нещо непознато за тях. Хората често се гледаха, когато плуваха или се къпеха. Събралите се отвориха широко очи не заради голотата на Джондалар, а заради огромния белег върху горната част на бедрото и слабините му.
Раните бяха зараснали добре. Личеше си, че всъщност Айла беше зашила на места разкъсаната му кожа. Зеландони веднага забеляза това. Младата жена беше направила седем отделни шева на крака: четири около най-дълбоката част на раната и още три, за да закрепи разкъсаните мускули. Никой не я беше учил, но това бе единственият начин да се затворят широките и дълбоки рани.
Джондалар не беше показал с нищо, че е преживял толкова тежка травма. Не куцаше с този крак и като се изключат белезите, мускулната тъкан отдолу изглеждаше напълно здрава. Виждаха се и други белези и драскотини около дясното му рамо и гърдите. Очевидно дългото пътешествие не беше минало без сериозни премеждия.
Сега всички разбраха колко, тежко е бил ранен Джондалар и защо е трябвало да бъде лекуван незабавно, но само зеландони имаше ясната представа колко близо е бил до смъртта. Тя се изчерви при мисълта, че беше подценила уменията на Айла като знахарка, и се засрами за неуместните си забележки.
— Извинявай, Айла. Не знаех, че си толкова опитна. Мисля, че Деветата пещера на зеландониите има голям късмет, че Джондалар е довел толкова обучен и умел знахар — каза тя и забеляза усмивката на Джондалар, докато си оправяше дрехите, както и въздишката на Айла.
Сега зеландони се почувства още по-заинтригувана да научи нещо повече за тази чужденка. Връзката й с животните със сигурност означаваше нещо. Такъв опитен знахар трябваше на всяка цена да бъде подчинен на властта и влиянието на зеландонията. Чужденка като тази можеше да внесе смут в живота на хората, ако не се контролираше и държеше изкъсо. Но тъй като Джондалар я беше довел, щеше да й се наложи да действа предпазливо и да не прибързва. Първо трябваше да научи толкова много неща за тази жена.
— Значи трябва да ти благодаря поне за завръщането на единия ми син, Айла — каза Мартона. — Щастлива съм да е до мен и съм ти много благодарна.
— Ех, да можеше Тонолан да е сега при нас! — въздъхна горчиво Уиламар. — Мартона обаче знаеше, че няма да се върне — добави той и погледна към съпругата си. — Не ми се искаше да ти повярвам, но беше права. Той се стремеше да види всичко, да отиде навсякъде. Това непрекъснато го подтикваше да пътува. Дори като малко дете беше прекалено любопитен и любознателен.