Тези думи напомниха на Джондалар за собствените му притеснения. Може би сега беше времето да ги изрази:
— Зеландони, искам да те попитам дали духът му ще намери пътя към Света на духовете? След като съпругата му умря, Тонолан не беше на себе си, а и не се пресели в следващия свят с подобаваща помощ. Костите му все още лежат под онази купчина камъни в източните степи. Не беше погребан според традицията. Ами ако духът му се е загубил, докато блуждае в следващия свят и няма кой да му покаже пътя?
Едрата жена се намръщи. Въпросът беше сериозен и изискваше деликатен отговор. Особено пред тъгуващото семейство на Тонолан.
— Не спомена ли нещо за някакъв проведен набързо погребален ритуал, Айла? Разкажи ми за него.
— Няма много за разказване. Креб винаги използваше този ритуал, когато някой умре и духът му напусне този свят. Повече се тревожех за живия човек, но исках да помогна и на мъртвия да намери пътя си.
— По-късно ме заведе на мястото — добави Джондалар. — И ми даде някакъв червен прах, който да разпръсна над камъните на гроба му. Когато си тръгнахме от долината, отидохме отново в каньона, където лъвът нападна мен и Тонолан. Там сред купчината камъни на гроба открих един много особен камък. Взех го със себе си. Надявах се, че може да ти помогне да намериш духа му, ако още броди, и да му помогнеш да тръгне по пътя си. Камъкът е в торбата ми — ей-сега ще го донеса.
Джондалар стана, отиде до торбата си и се върна бързо с една кожена кесийка, завързана с връвчица за носене на врата. Отвори я и изсипа на дланта си два предмета. Единият беше малък и червен, а другият представляваше малко заострено парче от обикновена сива скала, наподобяваща плоска пирамида. Ала щом го обърна и им показа долната повърхност, всички зяпнаха от изненада. Страната на пирамидата бе покрита с тънък пласт светлосин опал, сияещ с огненочервени отблясъци.
— Стоях там и си мислех за Тонолан. По едно време този камък се изтърколи отгоре по склона и падна в краката ми — обясни Джондалар. — Айла каза да го сложа в моя амулет — в тази кесийка — и да го взема със себе си. Не знам какво означава, но ми се стори, че духът на Тонолан е свързан по някакъв начин с него.
Той подаде камъка на зеландони. Никой друг не пожела да го докосне, а и както забеляза Айла, Джохаран дори потръпна. Старата жена го огледа внимателно, като в същото време си мислеше какво да каже.
— Мисля, че си прав, Джондалар — промълви накрая. — Това е свързано с духа на Тонолан. Не знам какво точно означава, трябва да го изуча по-подробно и да помоля Майката за напътствие. Но ти си постъпил мъдро, като си го взел със себе си. — Жената помълча, след което добави:
— Духът на Тонолан бе изпълнен с желание за приключения, рискове и опасности. Може би този свят беше твърде тесен за него. Сигурно още пътува в следващия свят, но не, защото се е загубил, а защото още не е готов да открие мястото си там. Колко далеч на изток се намирахте, когато животът му в този свят прекъсна?
— Отвъд вдаденото навътре море на края на голямата река — тази, която започва от другата страна на планинския ледник.
— Която наричат Великата река-майка ли?
— Да.
Зеландони отново замълча. Накрая изрече:
— Навярно желанието на Тонолан за странстване е могло да бъде удовлетворено само в отвъдния свят, в земята на духовете. Може би Дони е решила, че е време да го повика, а теб, Джондалар, да те остави да се прибереш у дома. Стореното от Айла сигурно е било достатъчно, но не разбирам какво точно е било то и защо го е направила. Трябва да й задам няколко въпроса.
Тя погледна към високия мъж, когото някога бе обичала и все още обичаше, и към младата жена, седнала до него, която успя да я изуми няколко пъти за краткото време, откакто беше пристигнала.
— Първо, кой е този Креб, за когото спомена, и защо си призовала духа на пещерна мечка, а не на Великата Майка Земя?
Айла разбра накъде бие зеландони и понеже въпросите бяха директни, тя се почувства длъжна да отговори. Знаеше какво означава лъжата и че някои хора казваха неща, които не са верни, но тя не беше способна на подобно нещо. Най-много да не спомене някои неща, макар че това навярно щеше да се окаже доста трудно, при положение че й задаваха директни въпроси. Наведе очи и се вгледа в ръцете си. Бяха се покрили с черни сажди от паленето на огъня.
Сигурна беше, че в крайна сметка всичко ще излезе наяве, но се бе надявала първо да поживее малко повече с народа на Джондалар, за да опознае някои от тях. Наложеше ли се да си тръгне обаче, беше по-добре да го стори, преди да ги е опознала и да се е привързала към тях.