Ами Джондалар? Та тя го обичаше. Какво щеше да прави, ако трябваше да замине сама, без него? Неговото дете беше в утробата й. Не просто дете от неговото огнище или дете с неговия дух, а неговото дете. Без значение какво си мислеха другите, тя беше убедена, че детето е негово — също както и нейно. Бяха го създали, докато взаимно изпитваха насладата — дарът на насладата, предоставен от Великата Майка Земя на нейните деца.
Боеше се да го погледне заради това, което щеше да изрече. Изведнъж вдигна глава и очите им се срещнаха. Трябваше да разбере.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Джондалар се усмихна и кимна, без да разбира какво е намислила. После хвана дланта й и леко я стисна. Айла не можеше да повярва. Всичко беше наред! Той я разбираше и искаше да й каже, че всичко е наред. Можеше да разкаже каквото си поиска за Клана. Той щеше да остане с нея, защото я обичаше. Тя го дари със слънчева и изпълнена с любов усмивка.
Той също виждаше накъде бие с въпросите си зеландони, но успя да запази спокойствие. По едно време беше толкова загрижен как семейството и родът му ще възприемат жената и какво ще си помислят за него, задето я бе довел в дома си, че почти се предаде и почти я загуби. Сега вече хорските приказки нямаха никакво значение за него. Колкото и да обичаше семейството си, колкото и радостен да беше, че отново ги вижда, ако те не го приемеха заедно с нея, двамата щяха да напуснат пещерата. Обичаше Айла повече от всичко на света. Двамата щяха да са щастливи. В няколко пещери вече ги бяха молили да останат да живеят при тях, включително и ланзадониите на Даланар. Сигурен беше, че все някъде ще намерят място, което да се превърне в техен дом.
Жената-дони разбра, че нещо премина между Айла и Джондалар. Нещо като одобрение или потвърждение. Това беше доста любопитно за нея, но от опит знаеше, че търпението и наблюдението често утоляваха любопитството й по-добре, отколкото когато задаваше въпроси.
Айла се обърна към зеландони, за да й отговори:
— Креб беше мог-ър на Клана на Брун — човек, който познава духовния свят. Той обаче беше повече от мог-ър. Бе като теб, зеландони — Мог-ър на целия Клан. За мен обаче Креб беше… човек от моето огнище. Макар че не беше роден в Клана, а жената, с която живееше — Иза, не беше негова съпруга, а сестра.
— Кой или какво е „клан“? — попита зеландони. Тя забеляза, че акцентът на Айла ставаше по-силен, когато говореше за народа си.
— Кланът е… аз бях… осиновена от Клана. Те са тези, които ме приеха, когато бях… сама. Креб и Иза се грижеха за мен и ме отгледаха. Иза ми беше като майка — единствената майка, която си спомням. Тя също така беше лечителка, знахарка. Иза беше най-уважаваната от всички лечителки, също както майка й и баба й са били още от самото начало на Клана.
— При нея ли се научи на лечебните умения? — попита зеландони.
— Да. Иза ме научи, макар че не бях нейна истинска дъщеря като Уба. Уба беше сестра ми, макар и не родна.
— Какво е станало с истинската ти майка, семейството ти и народа, където си се родила? — искаше да знае зеландони.
Всички бяха много развълнувани и любопитни, но я оставиха да зададе въпросите си.
Айла се облегна назад и зарея поглед в пространството, сякаш, за да потърси отговор. После се обърна към едрата жена:
— Не знам. He помня. Била съм малка, на пет години. Така каза Иза, макар че те нямат думи за броене като зеландонийците. В Клана наричат началните години във възрастта на един човек на периодите в растежа му. Първата е годината на раждането, следват годината на бозаенето, годината на хленченето и така нататък. Аз съм назовавала възрастта си с думи. — Тя замълча. Не можеше да обясни всичко, да разкаже за живота си в Клана. По-добре щеше да е просто да отговори на въпросите.
— Не помниш нищо за собствения си род? — притисна я зеландони.
— Знам само това, което Иза ми е казала. Земетресение разрушило пещерата им и кланът на Брун търсел нова, когато ме открили в безсъзнание до една река. Живели без жилище от доста време, но Брун й разрешил да ме вземат. Иза каза, че сигурно ме е нападнал пещерен лъв, защото по крака ми имало белези от нокти.
— Да, разбирам — каза дони.
— Още имам белези. Затова Креб разбра, че пещерният лъв е моят тотем, въпреки че обикновено е мъжки тотем. Още сънувам понякога как се намирам на тъмно и към мен се насочват ноктите на голяма котка.
— Това е много силен сън. Имала ли си други? Искам да кажа, по това време…
— Един от тях е по-страшен, но е труден за описване. Никога не съм могла да си го припомня добре. Повече прилича на усещане, усещане за земетресение. — Младата жена потръпна. — Мразя земетресенията!