Хората побързаха да проверят какви са щетите, нанесени от дивите зверове по време на отсъствието им. Тук-там имаше животински екскременти, някои огнища бяха разтурени, а пет-шест кошници — преобърнати, ала като цяло пораженията бяха незначителни. Запалиха се огньове, заизваждаха се провизии и кожите за спане се застлаха върху наровете. Деветата пещера на зеландониите се бе завърнала у дома.
Айла понечи да тръгне към жилището на Мартона, ала Джондалар я поведе в съвсем друга посока. Вълчо ги последва. Мъжът я държеше за ръката, а високо вдигнатата факла осветяваше пътя им. След известно време стигнаха до някакво жилище, което тя изобщо не си спомняше да е виждала на това място. Джондалар спря пред него, отметна завесата и й даде знак да влезе вътре.
— Тази вечер ще спиш в свое собствено жилище, Айла — рече синеокият мъж.
— Мое… собствено… жилище? — попита тя с треперещ глас. Беше толкова развълнувана, че думите едва излязоха от устата й, ала пристъпи напред, придружена от Вълчо.
Джондалар я последва, като вдигна високо факлата, за да освети тъмния интериор.
— Харесва ли ти? — попита той.
Русокосата жена се огледа. Единствената мебелировка се състоеше от един нар за спане и няколко полици, закрепени за срещуположната стена. Подът бе застлан с варовикови плочи, уплътнени с глина, в нишата до огнището се виждаше малка фигурка на жена.
— Моят собствен дом — промълви Айла и се обърна към съпруга си. — Жилище само за нас двамата?
Вълчо приседна на задните си лапи и погледна към нея. Мястото беше ново за него, ала за него домът беше там, където бе господарката му. Джондалар се усмихна.
— Или може би за трима ни — каза и погали жена си по корема. — И без това в момента ми се струва малко празно.
— Страхотно е! — възкликна тя и го прегърна силно. — Направо се влюбих в него! Невероятно е, Джондалар!
Мъжът бе толкова радостен от реакцията й, че усети как сълзите се събират в ъгълчетата на очите му. Той й подаде факлата, която продължаваше да държи.
— Тогава ти трябва да запалиш лампата, Айла — рече Джондалар. — Това ще означава, че приемаш жилището за свое. Тук някъде трябва да имам малко масло. Нося го от последното ни лагеруване.
Той бръкна под туниката си и извади малка кесийка, направена от пикочен мехур на елен, която бе поставена в кожена торбичка. Наля малко от течността в новата каменна лампа и я подаде на съпругата си, за да я запали. Щом всичко бе готово, Джондалар постави лампата до малката статуетка в нишата и когато се обърна, видя, че любимата му стои точно зад него.
— Това жилище вече е твое, Айла — каза. — Ако ми позволиш да запаля огнището, всички деца, родени тук, ще бъдат родени в моето огнище. Позволяваш ли ми?
— Да, разбира се — отвърна тя.
Той взе факлата от нея и коленичи до ограденото с камъни огнище. В него имаше дърва, готови за запалване. Джондалар доближи горящата факла до подпалките и се загледа как пламъците се прехвърлиха от тях към по-големите парчета. Щом надигна очи, видя, че Айла го гледа с обожание. Синеокият мъж се изправи и я взе в прегръдките си.
— Джондалар, толкова съм щастлива! — възкликна тя с треперещ глас, а в очите й проблеснаха сълзи.
— Тогава защо плачеш? — попита съпругът й.
— Защото съм щастлива — отвърна любимата му и се притисна още по-силно към него. — Никога не съм си мечтала, че ще бъда така щастлива. Ще живея в този прекрасен дом, зеландонийците вече са ми сънародници, ще имам дете и съм омъжена за теб. Обичам те, Джондалар! Толкова много те обичам!
— И аз те обичам, Айла — каза нежно мъжът й. — Затова направих това жилище за теб.
Той наведе глава към лицето й и я целуна. Имаше солен вкус — заради сълзите.
— Кога успя да го направиш? — попита Айла, щом устните им се разделиха. — Как? Та нали цяло лято бяхме на събора!
— Помниш ли онзи лов, на който отидох с Джохаран и останалите? Не беше само лов. Дойдохме тук и довършихме бъдещия ни дом.
— Изминали сте целия този път? — смая се жената. — Защо не ми каза?
— Исках да те изненадам — усмихна се Джондалар. — Ти не си единствената, която може да прави изненади — допълни съпругът й, доволен от изумлението й.
— Това е най-хубавата изненада, която ми се е случвала някога — промълви съпругата му, а сълзите й отново изпълниха ъгълчетата на очите й, заплашвайки да бликнат всеки момент.
— Знаеш ли, Айла — рече, внезапно възприемайки сериозен тон, — че ако някога изхвърлиш камъните от огнището ми, ще трябва да се върна в жилището на майка си или да отида някъде другаде. Това ще означава, че искаш да разкъсаш възела на съюза ни.