Хората с Джондалар се спряха малко по-назад. Те се опитваха да не показват безпокойството си и да не гледат към животните, които така открито се взираха в тях. Дори останаха на местата си, макар че към тях се приближаваха непознати хора. Джондалар пристъпи напред и застана между тях.
— Мисля, че трябва да започнем с представянето, Джохаран — изрече и погледна към мъжа с кестенявата коса.
Когато Айла пусна поводите, за да се ръкува с две ръце, конете отстъпиха назад, но вълкът не мръдна. Тя забеляза страх в очите на мъжа, макар че едва ли имаше нещо, от което той да се бои. Жената погледна към Джондалар и се запита защо ли поиска толкова скоро да я представи официално. Погледна отблизо непознатия, който й напомни за Брун — водача на клана, в който бе израснала. Властен и горд, умен и мъдър, той не се страхуваше от нищо — освен от света на духовете.
— Айла, това е Джохаран, вожд на Деветата пещера на Зеландониите, син на Мартона, бивш вожд на Деветата пещера, роден в домашното огнище на Джоконан, бивш вожд на Деветата пещера — изреди сериозно стройният рус мъж, след което се усмихна. — И освен всичко друго е брат на Джондалар, пътешественик в Далечните земи.
Последваха няколко бегли усмивки. Закачката му намали донякъде напрежението. При официалното представяне човек изреждаше всички имена и връзки, за да покаже статута на представяния — всички постове, титли, постижения и родствени връзки заедно с титлите и постиженията на роднините му. Но на практика, като се изключат най-тържествените случаи, се споменаваха само най-важните. Не беше необичайно обаче младежи, особено братя, да подмятат шеговити реплики към дългите изброявания. По този начин Джондалар му напомняше за отминалите години, преди да поеме бремето и отговорността на водачеството.
— Джохаран, това е Айла от Мамутоите, член на Лъвския бивак, дъщеря на домашното огнище на Мамут, избрана от духа на Пещерния лъв и закриляна от Пещерната мечка.
Мъжът пристъпи напред и протегна двете си ръце с дланите нагоре, като по този начин приветстваше младата жена и даваше израз на приятелското си отношение. Голяма част от изброеното не му говореше нищо и поради това не знаеше кои от родствените й връзки са най-важните.
— В името на Дони, Великата Майка Земя, те приветствам с добре дошла, Айла от мамутоите, дъщеря на домашното огнище на Мамут — изрече той.
Айла стисна двете му ръце.
— В името на Мут, Велика майка на всички, те приветствам, Джохаран, вожд на Деветата пещера на зеландониите — каза, след което се усмихна. — И брат на пътешественика Джондалар.
Джохаран веднага забеляза, че тя говори езика им добре, но с доста необичаен акцент. След това му направиха впечатление странното й облекло и външният й вид. Ала когато тя се усмихна, веднага й отвърна със същото. Донякъде, защото бе оценила шегата на Джондалар и беше показала на Джохаран, че брат му е важен за нея, но най-вече защото не можа да устои на усмивката й.
Айла беше изключително привлекателна жена — стройна, с добре оформено тяло, дълга тъмно руса къдрава коса, сиво-сини очи и фини черти на лицето, макар и малко по-различни от тези на зеландонийките. Ала всеки път, когато се усмихнеше, сякаш слънцето хвърляше върху нея светъл лъч, който я огряваше отвътре и тя засияваше с ослепителната си красота. Джохаран затаи дъх. Джондалар винаги беше казвал, че тя има невероятна усмивка, и сега Айла с удоволствие забеляза, че и брат му не можа да й устои.
Тогава Джохаран погледна към жребеца, който тъкмо се изправяше нервно на задните си крака, и вълка, застанал до него.
— Джондалар ми каза, че трябва да… ъ-ъ… настаним тези животни… някъде наблизо. — „Но не и прекалено близо“ — помисли си той.
— На конете им трябва само някоя полянка с трева и вода — рече Айла. — Трябва обаче да кажем на хората, че те няма да се сближат с тях, освен ако Джондалар или аз не сме до тях. Уини и Рейсър се изнервят в присъствието на непознати и им трябва известно време, за да свикнат с тях.
— Мисля, че това няма да е проблем. — Джохаран изгледа Уини, която махаше с опашка. — Могат да останат тук, ако тази малка долина ти се струва подходяща.
— Чудесно — намеси се Джондалар. — Но можем да ги преместим и малко по-нагоре по течението на реката, по-далеч от хората.
— Вълчо е свикнал да спи до мен — продължи Айла. Тя видя как Джохаран се намръщи. — Напоследък се държи много закрилнически с мен и може да предизвика проблем, ако не е близо до мен.
Тя забеляза приликата между него и Джондалар — особено в начина, по който свъсваше вежди, — и й се прииска да се усмихне, ала Джохаран бе напрегнат. Сега не беше време за усмивки, макар че в изражението му имаше нещо странно познато и успокояващо.