Айла спря да дроби рудата. Бе почти сигурна, че е станало точно така. Бабата на Брукевал бе забременяла от някой от Клана и така се е родила майка му. Джондалар бе казал, че е била слаба и немощна. Също като Ридаг. Навярно в смесването на духовете имаше нещо, което понякога се изразяваше в появата на хилаво и немощно потомство.
Дърк обаче не беше такъв. Нито пък Екозар. Да не говорим за сармунаите. Те не бяха слаби и повечето изглеждаха досущ като хората от Клана. Вероятно слабите умираха малки — като Ридаг — и само силните оцеляваха. Възможно ли бе сармунаите да са се появили в резултат от подобно смесване на духове преди много време? Те не бяха настроени толкова зле към хората със смесени духове, може би защото бяха свикнали повече с тях. Те изглеждаха като нормални хора, но никой не можеше да отрече характерните черти на Клана у тях.
Заради това ли съпругът на Атароа се бе опитвал да налага волята си над жените, преди тя да го убие? Дали нагласата на мъжете от Клана спрямо жените му се бе предала по наследство, също както някои физически черти? Или просто бе придобил техните навици, докато беше живял с тях? Сармунаите обаче имаха и много положителни страни. Бодоа и Сармуна бяха открили как да извличат глина от реката и да я пекат, превръщайки я в камък, а техният послушник беше изкусен резбар. Екозар също бе особен случай. Зеландонийците и ланзадонийците мислеха, че смесването на духовете го бе дарило с чертите на двата народа, но при него беше обратното — майка му бе нападната от мъж от другите.
Айла отново се захвана да чупи рудата. „Колко иронично — каза си тя. — Брукевал мрази хората, без които нямаше да се роди. Вече съм абсолютно сигурна, че мъжете поставят началото на живота в жената. За зачеването на живота има нужда както от жената, така и от мъжа. Нищо чудно, че в Пещерата на сармунаите почти бяха престанали да се раждат деца, откакто Атароа им бе станала предводителка. Тя не можеше да накара духовете на жените да се съчетаят така, че да породят нов живот. Единствените жени, които бяха забременели, бяха тези, които се бяха промъквали през нощта да посетят съпрузите си.“
Русокосата жена се замисли за живота, който растеше вътре в нея. Бебето щеше да е колкото нейно, толкова и на Джондалар. Айла бе твърдо убедена, че го бе заченала, когато се спуснаха от ледника. Тогава не си беше направила от специалния чай, за който бе сигурна, че, предотвратяваше забременяването й по време на дългото им пътешествие. Последният път, когато бе кървяла, беше малко преди двамата с Джондалар да поемат през ледника. Бе доволна, че този път не й се гадеше толкова много, за разлика от бременността й с Дърк. Износването на бебетата със смесени духове явно се отразяваше по-зле на майките им, а и самите деца невинаги бяха здрави и силни. Този път Айла се чувстваше прекрасно през по-голямата част от времето. Тя отново се зачуди каква ли ще бъде рожбата й — момче или момиче? Ами Уини? Жребче или кобилка щеше да роди?
ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Деветата пещера построи убежище за конете в южния край на каменния заслон, недалеч от моста на Долната река. Айла бе попитала съпруга си дали някой би възразил, ако направят нещо като подслон за конете, който да ги пази от дъжда и снега. Русокосата жена бе особено загрижена за Уини — коремът й ставаше все по-голям и според нея трябваше да роди някъде в началото на пролетта. Когато разбра за необходимостта от навес за конете, Джондалар свика хората на среща при Говорещия камък и в крайна сметка построиха истинско жилище за Уини и Рейсър — с ниски каменни стени и плоскости, които да им пазят завет от вятъра. Липсата на каквито и да е завеси и входове позволяваше на конете свободно да си влизат и излизат и те бързо привикнаха към новото си местожителство, особено след като започнаха редовно да намират вътре суха трева и овес. Айла и Джондалар дори им направиха поилки от дърво, подобни на онези, които бяха видели при шарамудоите. Това им отне доста време и усилия, но крайният резултат си струваше. Макар че отначало пропускаха вода, след като ги накиснаха, дървесината набъбна и стана непромокаема. Това означаваше, че освен за поилки за конете, новоизработените съдове можеха да се използват и за съхранение на различни течности и мазнини, както и за готвене.
Зимата дойде неочаквано. Един следобед във въздуха започнаха да кръжат пухкави бели снежинки, които ставаха все по-големи и по-големи и вечерта прераснаха в истинска виелица. Всички обитатели на Деветата пещера въздъхнаха облекчено, когато ловците, излезли в ранни зори, се върнаха малко преди мръкване. Не бяха успели да уловят нищо, ала по-важното беше, че са живи и здрави.