— Джохаран реши да се върнем, когато видяхме, че мамутите са поели на север — каза Джондалар, след като поздрави Айла. — Нали си чувала поговорката: „Никога не тръгвай ти на път на север, щом мамутите вървят.“ Обикновено това означава, че ще има обилен снеговалеж и именно поради тази причина мамутите се отправят на север — там може да е по-студено, но пък е по-сухо и снегът не се натрупва на дъбоки преспи. Мамутите избягват тези преспи, защото могат да затънат в тях, а измъкването после е много трудно. Брат ми не искаше да рискува, но облаците се движеха толкова бързо, че мамутите може и да попаднат в капан. Вятърът изведнъж задуха от север и снегът заваля с такава сила, че едва можехме да виждаме. Докато се приберем, вече бе натрупало до коленете. Добре че си бяхме взели снегоходките.
Виелицата бушуваше през цялата нощ, без да спира през следващото денонощие. Единственото, което се виждаше, беше една движеща се бяла завеса. Айла бе доволна, задето надвисналият скален покрив осигуряваше добра защита за конете, но през първата нощ на снежната буря бе доста неспокойна, понеже не знаеше дали са успели да се приберат, преди снежната покривка да стане прекалено дълбока. Русокосата жена се притесняваше, че ако Уини и Рейсър бяха принудени да се подслонят другаде, нямаше да може да ги види, преди вилнеещата снежна буря да вдигне бялата си мантия от земята.
Ето защо изпита неизразимо облекчение, когато на следващата сутрин бе посрещната от радостно изцвилване, когато се приближи до конюшнята. Айла прегърна първо Уини, а после и Рейсър, но още докато го правеше, почувства тяхната изнервеност. Животните не бяха свикнали с такъв дълбок сняг и тя реши да прекара известно време с тях, разресвайки ги с изсъхнали храсти от лугачка — това винаги ги успокояваше.
Докато решеше козината на четириногите си приятели, се запита къде ли прекарваха зимата дивите коне. Може би мигрираха към по-студените, ала по-сухи райони на север и изток, където снежната покривка не бе толкова дебела и не покриваше изсъхналата трева, която беше единствената им храна? Айла бе доволна, задето бе складирала за Уини и Рейсър не само семена и зърно, но и сено. Това всъщност бе идея на Джондалар — тя нямаше откъде да знае какви са зимите в земята на зеландониите. Не беше виждала толкова много сняг, откакто бе напуснала Клана. Айла бе свикнала със сухите, замръзнали льосови степи, характерни за долината й и територията на ловците на мамути, докато земите на зеландониите бяха под влиянието на Великите води на Запада. Предимно континентални степи, тук зимата беше по-влажна и с чести валежи от сняг, напомняйки за климата на местата, където бе израснала — скалистия нос на полуострова, врязал се дълбоко във вътрешното море на изток.
На втората сутрин след началото на снежната буря Айла отвори очи и зърна усмихнатото лице на Джондалар, който бе приклекнал до нара й. Страните му бяха зачервени от студа, а по дебелите му зимни дрехи имаше неразтопен сняг. Той държеше чаша чай в ръката си.
— Хайде, сънливке, ставай! — каза съпругът й. — Помня, когато ставаше много преди мен. Има още малко храна. Снегът спря да вали. Облечи се топло и ела навън. Навярно няма да е зле да сложиш и онези долни дрехи, които получи от Марона и приятелките й.
— Явно напоследък се нуждая от повече сън — каза тя, докато се изправяше и поемаше чашата чай от ръцете му. Той я изчака да се освежи, да хапне набързо и да се облече, като се стараеше да не я притеснява много.
— Джондалар, не мога да завържа тези панталони на корема си за нищо на света! — възкликна тя. — Нито пък горнището! Сигурен ли си, че искаш да ги облека? Ще се пръснат по шевовете!
— Панталоните са най-важни — изтъкна синеокият мъж. — Няма проблеми, ако не можеш да ги стегнеш докрай. Колкото можеш — нали ще носиш и други дрехи отгоре… Ето ботушите ти. Къде е кожухчето ти?
Щом излязоха навън, Айла бе поразена от лазурно-синьото небе и ослепителните слънчеви лъчи, обливащи скалната тераса. Очевидно и други хора вече бяха станали, защото пътеката, водеща към Долната река, бе почистена от снега и от двете й страни се издигаха високи до гърдите снежни стени. Направи й впечатление, че зеландонийците я бяха посипали с чакъл от варовиковите скали, за да не бъде толкова хлъзгава. Щом надигна обаче поглед към околния пейзаж, дъхът й просто замря.
Обстановката бе неузнаваема. Искрящото бяло покривало, застлано всичко навред, изпъкваше толкова силно на фона на синьото небе, че пронизваше болезнено очите. Беше студено — снегът хрущеше под стъпките й, а дъхът й се превръщаше в пара. Когато очите й привикнаха с ослепителната белота наоколо, тя забеляза няколко души от другата страна на реката.