— Внимавай, когато слизаш по пътеката — предупреди я Джондалар. — Може да бъде опасно. Дай си ръката.
Те стигнаха подножието и прекосиха замръзналата река. Част от хората на другия бряг ги видяха и им помахаха.
— Не мислех, че изобщо ще успееш да станеш, Айла — каза Фолара. — Има едно място, където ходим всяка година, но човек трябва да върви цяла сутрин, докато стигне дотам. Попитах Джондалар дали можем да те вземем, но той каза, че било прекалено далеч за теб. Когато снегът се слегне, ще можем да направим шейна и да те теглим. По принцип шейните се използват за пренасяне на месо или дърва, но когато са свободни, мисля, че ще може да ги използваме.
— Почакай малко, Фолара — каза й Джондалар. Снегът беше толкова дълбок, че когато Айла се опита да ммне през него, залитна, изгуби равновесие и се хвана за Джондалар, в резултат на което и двамата се търкулнаха в преспите. Целите в сняг, те се запревиваха от смях, неспособни да станат, фолара също се разсмя.
— Не стой така де! — извика й брат й. — Ела и ми помогни да изправя Айла!
Тъкмо бяха вдигнали русокосата жена, когато във въздуха профуча голяма снежна топка, която уцели Джондалар по рамото. Той се огледа и видя Матаган, който му се хилеше доволно. Синеокият мъж му се усмихна, загреба сняг с две ръце и го оформи като топка, която запрати по младежа. Матаган извика, размаха ръце и побърза да се отдалечи накуцвайки, с което снежната схватка завърши.
— Мисля, че това бе достатъчно за днес — подхвърли Джондалар.
Айла успя да направи една снежна топка скришом от него и я запрати по него. Уцели го в гърдите и снегът опръска лицето му.
— Охо, значи искаш да си играем! — възкликна той, загреба шепа сняг и се опита да го напъха в яката на кожухчето й. Айла се помъчи да се отскубне от него и скоро и двамата се търкулнаха в преспите, като се боричкаха и превиваха от смях. Когато най-накрая се изправиха, приличаха на снежни човеци.
Те прекосиха отново замръзналата река и се изкачиха до скалната тераса. Докато минаваха покрай дома на Мартона, запътени към новото си жилище, тя ги чу и им извика да влязат.
— Не ти ли мина през ума, че за сегашното състояние на Айла едва ли е най-добре да я извеждаш навън и да я мокриш със сняг, Джондалар? — укори го майка му. — Ами ако беше паднала и бе родила преждевременно?
Синът й изглеждаше потресен. Не бе помислил за това.
— Всичко е наред, Мартона — успокои я русокосата жена. — Нищо ми няма! Никога досега не съм предполагала, че снегът може да е толкова забавен! — Очите й пламтяха от възторг. — Джондалар ми помогна да сляза по пътеката и да се изкача обратно горе. Чувствам се прекрасно!
— Майка е права, Айла — въздъхна Джондалар. — Можеше да се нараниш. Изобщо не се сетих за това. Трябваше да бъда по-внимателен. Скоро ще ставаш майка.
Съпругът й бе толкова загрижен за нея, че понякога Айла се чувстваше като затворник в Деветата пещера. Той не искаше тя да напуска каменния навес, нито пък да слиза надолу по пътеката. От време на време тя заставаше на самия ръб на скалата и съзерцаваше с копнеж белоснежния пейзаж, но след като коремът й стана голям, престана да прави това и прекарваше по-голямата част от времето си на топло и сухо в пещерата. Често се събираше с приятелки — или тя ги навестяваше, или те гостуваха на нея, — и не пропускаше да посети Уини и Рейсър поне веднъж на ден. Когато бе при тях, проверяваше дали имат достатъчно храна и вода, разресваше козината им и следеше дали всичко с бременността на кобилата се развива нормално. От време на време двата коня излизаха навън, за да се поразтъпчат и да си пощипнат малко суха трева, оцеляла под снежната покривка, но предимно предпочитаха да си стоят в конюшнята.
Вълчо се разхождаше навън по-често от Уини и Рейсър. Сезонът, който бе толкова суров към растителноядните животни, бе изключително щедър към хищниците. Вълкът се скиташе надалеч и понякога отсъстваше по цял ден, ала всяка нощ се връщаше, за да си легне върху купчината стари дрехи на Айла. Русокосата жена бе преместила постелката му до нара си и всяка вечер се тревожеше дали четириногият й приятел ще се върне, но той нито веднъж не оправда страховете й. Естествено, тя бе най-щастлива в дните, когато той избираше да остане в пещерата — тогава хищникът прекарваше времето си близо до нея и в игри с децата.