Всички чакаха и говореха шепнешком. Зеландони имаше чувството, че болката намаля и на Айла й олекна, но не знаеше дали това се дължи на отварата или на факта, че се бе успокоила. Навярно и двете имаха своя дял. Всъщност русокосата жена се бе концентрирала върху усещанията си, сравнявайки ги с тези при предишното си раждане, и бе осъзнала, че сега се чувстваше доста по-добре. В момента с нея се случваше това, което бе наблюдавала при други родилки и което се смяташе за нормално раждане. Бе присъствала при раждането на момиченцето на Пролева и сега се усмихна, когато видя как жената на вожда кърми дъщеричката си. — Мартона, знаеш ли къде е родилното одеяло? — попита шаманката. — Мисля, че времето й наближава.
— Толкова скоро? — учуди се Пролева. — Не мислех, че ще наближи толкова скоро, особено след тези проблеми, които имаше в началото…
— Така е, но сега ми се струва, че вече държи нещата под контрол — рече Мартона. — Ей-сега ще го донеса. На същото място ли е, Айла?
— Да — отвърна родилката, разтърсена от следващата контракция. Когато болката я поотпусна, Първата накара Пролева и Фолара да разстелят одеялото, нашарено с най-различни рисунки и символи, на пода, след което се обърна към Мартона.
— Време е да й помогнем да се изправи — рече тя. — Айла, трябва да станеш и да позволиш на Великата Майка Земя да ти помогне да родиш бебето. Ще можеш ли да станеш?
— Да — кимна русокосата жена, дишайки тежко. Имаше чувството, че ако се напъне, болката ще отшуми, ала стисна зъби и се въздържа. — Мисля, че ще мога.
Всички й помогнаха да се изправи и я проводиха до родилното одеяло, където Пролева й показа каква точно поза да заеме. Тя застана от едната й страна, а Фолара мина от другата. Мартона бе отпред — усмихната и излъчваща морална подкрепа, — а зеландони мина зад нея и я прегърна, притискайки младата жена към масивните си гърди.
Айла се почувства погълната от мекотата и топлината на огромната жена — беше толкова удобно да се облегне на нея! Чувстваше я като Майката — като всички майки, събрани в едно, като гостоприемното лоно на самата Земя. Имаше обаче и нещо друго. Под планината от плът се криеше невероятна сила и съпругата на Джондалар имаше чувството, че тази жена може да покаже всяко настроение на Великата Майка Земя — от нежността на топлия летен ден до яростта на бушуващата снежна вихрушка.
— Сега ме чуй добре, Айла — рече Първата сред служителите на Майката. — При следващия пристъп на болка искам да се напънеш.
— Мисля, че наближава — каза русокосата жена и почувства как Фолара и Пролева я стиснаха още по-здраво, давайки й опора.
— Тогава се напъни! — извика й зеландони.
Русокосата жена си пое дълбоко въздух и се напъна с всички сили. Усещаше, че дони й помага да изтласка бебето от себе си. От утробата й бликна струйка топла вода и намокри одеялото.
— Добре — каза зеландони. — Очаквах това.
— Чудех се кога ли ще й изтекат водите — рече Пролева. — Моите изтекоха толкова рано, че бях почти суха, когато бебето излезе. Така е по-добре. Ето, отново се започва.
— Напъни се, Айла — насърчаваше я зеландони. — Хайде, напъни се!
Русокосата жена направи точно това и усети някакво раздвижване.
— Виждам главата! — възкликна Мартона. — Готова съм да го хвана!
Тя коленичи и се наведе по-близо към Айла точно в момента, когато започна поредната контракция. Съпругата на сина й си пое дълбоко дъх и отново се напъна.
— Ето го! — извика някогашната предводителка на Деветата пещера.
Русокосата жена усети, че главата вече е навън. Останалото беше лесно. Мартона улови бебето и го вдигна във въздуха. Айла погледна към новородената си рожба и се усмихна. Майката на съпруга й също се усмихваше.
— Още един последен напън, Айла, за да изхвърлиш последъка! — каза зеландони, притискайки я отново към себе си. Русокосата жена се напъна и видя аморфната маса кървава плът, която се изсипа върху родилното одеяло.
Първата я пусна и отиде при Мартона. Пролева и Фолара държаха омаломощената Айла, а през това време шаманката взе бебето, преобърна го и го потупа по гръбчето. Бебето изхълца и зеландони го потупа по крачката, след което изчака новороденото да изпразни дробовете си и да вдиша за пръв път от животворния въздух. Мъничето проплака — първоначално плачът му наподобяваше мяукане, но след като дробовете му привикнаха към атмосферата извън утробата на майка му, плачът му прозвуча много по-силно.