— Да, вече е безопасно — отвърна тя.
— Кръстих дъщеря ни Джонайла — на теб и мен, Джондалар, защото тя се появи благодарение на двама ни. Тя е и моя, и твоя дъщеря.
— Джонайла — повтори синеокият мъж. — Името ми харесва. Джонайла.
Мартона също хареса името. Тя и Продева се усмихнаха снизходително на Айла. Не беше необичайно жените, които ставаха майки за пръв път, да уверяват съпрузите си, че новородените деца са били заченати от техните духове. Въпреки че Айла не бе споменала думата „дух“, те бяха сигурни, че разбират какво е искала да каже. Зеландони обаче не беше толкова сигурна. Русокосата жена винаги казваше точно това, което мислеше. Джондалар от своя страна нямаше никакви съмнения, защото добре знаеше какво имаше предвид любимата му.
„Щеше да е чудесно, ако беше вярно“ — каза си той, докато гледаше с обожание малкото момиченце. Изложено на студения въздух, то започваше да се събужда.
— Толкова е красива — промълви синеокият мъж. — Още отсега мога да видя, че ще изглежда също като теб, Айла.
— Тя прилича на теб, Джондалар — усмихна му се жена му. — Искаш ли да я подържиш?
— Не знам… — каза нерешително мъжът. — Толкова е мъничка…
— Не е прекалено мъничка, че да не можеш да я хванеш, Джондалар — намеси се зеландони. — Нека ти помогна. Седни удобно. Така… — тя загърна отново бебето в одеялцето му, след което го положи в ръцете на Джондалар, показвайки му как да го държи.
Мъничето отвори очи и сякаш се вгледа в него. „Възможно ли е наистина да си моя дъщеря? — замисли се синеокият мъж. — Толкова си мъничка, че имаш нужда от някого, който да се грижи за теб и да ти помага, докато пораснеш.“ Джондалар я притисна по-близо до себе си, след което за голямо свое учудване изпита неочакван прилив на разнеженост и любов към дребосъчето. „Джонайла — каза си той. — Моята Джонайла.“
На следващия ден зеландони се отби да навести Айла. Искаше да си поговорят на четири очи, ето защо бе изключително доволна, че я завари сама. Русокосата жена седеше на една възглавница на пода и кърмеше бебето си. Първата сред служителите на Майката примъкна друга възглавница и се разположи до нея.
— Защо не седна на стола, зеландони? — попита Айла.
— Така ми е добре, Айла — отвърна тя. — Не си мисли, че не мога да седя на пода — просто понякога не обичам да го правя. Как е Джонайла?
— Добре е — усмихна се майката. — Невероятно бебе е. Снощи ме събуди, но през по-голямата част от времето спи.
— Исках да ти кажа, че ще бъде кръстена като зеландонийка от огнището на Джондалар вдругиден и името й ще бъде дадено на пещерата — осведоми я някогашната Золена.
— Добре — кимна Айла. — Ще се радвам, когато бъде официално провъзгласена за зеландонийка и кръстена на огнището на Джондалар. Така всичко ще си дойде на мястото.
— Чу ли за Релона? — попита Зеландони. — Съпругата на Шевонар — мъжа, който бе прегазен от зубър малко след пристигането ти?
— Не, какво се е случило?
— Тя и Ранокол, братът на Шевонар, възнамеряват да се оженят следващото лято. Отначало той се опитваше да я утеши след загубата на съпруга й, но ето че с времето станаха близки и пожелаха да създадат огнище. Мисля, че ще бъдат хубава двойка — заключи по-възрастната жена.
— Радвам се да го чуя — рече съпругата на Джондалар. — Той бе толкова разстроен след смъртта на брат си и сякаш обвиняваше себе си. Даже според мен си мислеше, че по-добре да бе умрял той, отколкото Шевонар.
В продължение на един доста дълъг миг двете мълчаха. Русокосата жена се зачуди дали Първата не бе дошла при нея поради някаква конкретна причина, която още не бе казала.
— Има и нещо друго, за което исках да поговорим — наруши най-накрая мълчанието зеландони. — Бих желала да науча повече за сина ти. Разбирам защо никога досега не си споменавала за него, особено след всички тези неприятности с Екозар, но ако нямаш нищо против, искам да поговорим за него.
— Щом имаш желание, ще ти разкажа — въздъхна Айла. — Просто понякога споменът за него е твърде болезнен.
И тя разказа на Първата сред служителите на Майката за сина, който бе имала, докато бе живяла с Клана — момчето със смесени духове, известно като Дърк. Разказа й за пристъпите на гадене, които започваха всяка сутрин и обикновено я държаха през целия ден, и за трудното си раждане. Вече бе забравила за раждането на Джонайла, но продължаваше да помни болката, съпътствала идването на Дърк на бял свят. Разказа за това как всички от Клана го смятаха за уродлив, за бягството си в пещерата, когато не виждаше друг начин да спаси живота му. Разказа за това как го бяха приели, как Креб бе решил да го нарече Дърк и за легендата за Дърк, откъдето произлизаше името му. Разказа за съвместния им живот, за смеха му и за възторга й, че може да издава същите звуци като нея, за езика, който бяха започнали да си измислят, и за това как трябваше да го изостави при Клана, когато я бяха проклели. Към края на разказа си вече се затрудняваше да говори заради сълзите, бликнали от очите й.