— Веднага си помислих, че си ти — припомни си тя. — Мамут ми каза, че някой ни вика — че ни призовава с такава сила, че не може да й се откаже. Стори ми се, че те зърнах, когато дойдох на себе си, ала после не те видях.
— Беше сгодена за Ранек — напомни й Джондалар. — Не исках да заставам на пътя ви.
— Но ти ме обичаше — каза му Айла. — Ако не ме обичаше толкова силно, духът ми и досега щеше да се лута в необятната пустота. Мамут каза, че никога вече няма да предприеме подобно пътешествие и ми заръча да си осигуря силна защита, ако случайно реша да направя нещо подобно, защото в противен случай може да не се завърна. — Тя внезапно се хвърли в прегръдките на любимия си. — Защо аз, Джондалар? — проплака. — Защо точно аз трябва да бъда зеландони?
Синеокият мъж я прегърна. „Да — помисли си той. — Защо точно тя?“ Джондалар си припомни как шаманката бе говорила за отговорностите и опасностите. Сега разбираше защо се бе държала толкова открито. Опитваше се да ги предупреди. Навярно е знаела всичко — още от първия ден на пристигането им, — също както Мамут знаеше всичко. Точно затова старецът беше осиновил Айла. „Мога ли да бъда съпруг на зеландони?“ — запита се Джондалар и се замисли за майка си и Даланар. Тя беше казала, че той не е могъл да остане с нея, защото Мартона била вожд. А задълженията на зеландони бяха още по-големи.
Всички казваха, че Джондалар бил пълно копие на Даланар — нямаше никакво съмнение, че той бе син на огнището на вожда на ланзадонийците. „Но Айла смята, че не е само сливане на духове — размишляваше синеокият мъж. — Тя казва, че Джонайла е моя дъщеря. Ако е права, значи аз трябва да съм син на Даланар!“ Тази мисъл го порази. Възможно ли бе да е син както на Мартона, така и на Даланар? И ако беше така, щеше ли да прилича на него до такава степен, че да не може да живее с жена, чиито задължения бяха толкова значими? От тази мисъл го побиха тръпки.
Той усети как съпругата му трепери в обятията му и я погледна.
— Какво има, Айла? — попита.
— Страх ме е, Джондалар — промълви тя. — Затова не искам да го правя. Страх ме е да бъда зеландони — изхълца. — Причината, поради която толкова се притеснявам от това, е заради всички тези странни неща, които са ми се случвали и за които никога не съм ти казвала.
— Какви неща? — намръщи се съпругът й.
— Не съм ти споменавала за тях, защото не знаех как да ти ги обясня — въздъхна Айла. — Все още не съм сигурна, че ще мога, но ще се опитам. По времето, когато живях с Клана на Брун, веднъж отидохме на Събора на клановете — разказвала съм ти за това. Иза беше прекалено болна, за да дойде, и умря малко след като се върнахме. — Очите на Айла се навлажниха при болезнения спомен. — Иза бе лечителка и приготвяше специалните отвари за мог-ърите. Никой друг не владееше тази тайна. Уба беше прекалено млада — още не бе станала жена, — затова Иза ми обясни как да приготвя тази отвара, преди да тръгнем за Събора. Мог-ърите не ми позволиха да я приготвя — те казаха, че не можело тайното биле да се приготвя от човек, който не е от Клана, — но в крайна сметка Креб ми каза да я направя. Беше същата отвара, която приготвих и за Мамут, когато двамата с него се отправихме на онова странно пътешествие. Джондалар я слушаше с интерес. — Не знаех дали съм я приготвила както трябва, ето защо накрая пийнах малко от нея. Нямах никаква представа къде отивам, когато последвах мог-ърите в пещерата. Билето беше толкова силно, че може вече да съм била в Света на Духовете. Когато видях мог-ърите, се скрих и започнах да ги наблюдавам, но Креб знаеше, че съм там. Казвала съм ти, че Креб беше изключително силен маг. Той беше нещо като Първата сред служителите на Майката — Първият сред мог-ърите. Той ръководеше всичко и по някакъв начин моето съзнание се сля с техните. Заедно с тях се върнах назад във времето — назад към началото. Не мога да го обясня, но бях там. Когато се завърнахме в настоящето, се озовахме на това място. Креб изолира останалите, които не знаеха, че съм с тях, но сетне ги пусна и ме последва. Знам, че мястото е същото, понеже разпознах Падащия камък. Кланът е живял тук в продължение на поколения — толкова дълго, че не мога дори да го изразя с думи! Джондалар бе погълнат от разказа й. — Преди много, много време ние сме били част от тези хора — продължи Айла, — но сетне сме се променили. Кланът е изостанал, докато ние сме се развили. Въпреки големите си способности, Креб не можеше да ме последва, но видя или почувства нещо. После ми каза да си тръгна — да се махна от пещерата. Сякаш чух гласа му вътре в главата си. Другите мог-ъри така и не разбраха, че съм била там, а и той никога не им каза. Щяха да ме убият. На жените не се разрешава да участват в подобни церемонии. — Тя направи кратка пауза, преди да продължи: — От този момент насетне Креб се промени и вече не беше същият. Започна да губи силата си. Мисля, че вече не му харесваше да направлява умовете на хората. Не знам как, но по някакъв начин го бях наранила — искаше ми се да не бе ставало така, ала и той ми направи нещо. Оттогава и аз се промених — сънищата ми станаха различни и понякога се чувствам много странно, сякаш се намирам на съвсем друго място, както и — не знам как да го кажа — от време на време узнавам какво си мислят хората и какво чувстват вътре в себе си. Не знам как да ти го обясня, Джондалар — през по-голямата част от времето успявам да изтикам тези неща в тъмните ъгълчета на съзнанието си, ала понякога те се промъкват обратно при мен, особено когато са налице силни емоционални изблици, като тези на Брукевал например.