Джондалар я наблюдаваше съсредоточено.
— Сега знаеш ли какви мисли се въртят в главата ми?
— Не — отвърна жена му, — но знам, че ме обичаш. — Тя видя как изражението му се промени. — Това те тревожи, нали? Може би не трябваше да ти казвам нищо — измърмори, усещайки емоциите на съпруга си като тежък товар. Между двамата винаги бе имало изключително силна връзка. Главата й клюмна, а раменете й се отпуснаха.
Щом видя състоянието й, синеокият мъж мигом забрави за притесненията си и я улови нежно за раменете. Айла надигна глава и погледите им се срещнаха. Джондалар забеляза, че очите й излъчваха някаква древна, сякаш извечна тъга и неизразима меланхолия.
— Нямам какво да крия от теб, Айла — рече той. — Това, дали знаеш какво мисля, или чувствам, няма да промени нищо. Обичам те и никога няма да спра да те обичам.
От очите и бликнаха сълзи — от облекчение и от любов. Тя го целуна и двамата се прегърнаха. Джондалар я притисна силно към себе си, изпълнен с решимост да я защити от всяко нещо, което би могло да й причини болка. Айла се сгуши в обятията му и си помисли, че докато имаше Джондалар, нищо друго нямаше значение. Точно тогава обаче Джонайла реши да заплаче.
— Искам само да бъда майка и да бъда омъжена за теб, Джондалар — каза Айла, докато вдигаше дъщеричката си. — Не искам да бъда зеландони.
„Наистина е изплашена — помисли си той, — ала кой ли не би се чувствал така на нейното място? Аз не смея да се приближа до гробище, а камо ли да си помисля за пътешествие в света на духовете.“ Синеокият мъж я гледаше как люлее нежно Джонайла и внезапно сълзите бликнаха от очите му, а в сърцето му се надигна всепомитащата вълна на безграничната му любов към жената и детето. Добре де, и какво, ако съпругата му станеше зеландони? Пак щеше да си е неговата Айла и пак щеше да се нуждае от него.
— Всичко ще бъде наред, Айла — каза, взе мъничето от ръцете й и започна да го люлее. Не се бе чувствал по-щастлив от бракосъчетанието им насам — като се изключи раждането на Джонайла. Джондалар погледна към детето и се усмихна. „Вярвам, че е моя дъщеря“ — помисли си. — Всичко зависи от теб, Айла — каза мъжът. — Права си — дори и да се присъединиш към лоното на зеландони, това не означава, че ще станеш шаманка… Но дори и да избереш този път, искам да знаеш, че винаги ще те подкрепям и ще те обичам. Винаги съм знаел, че си изключителна личност — ти не само си красива жена, но и притежаваш безценен Дар. Ти беше избрана от Майката — това е голяма чест — и Тя самата го показа, като те почете на бракосъчетанието ни. Сега имаш красива дъщеря. Не — поправи се той — ние имаме красива дъщеря. Ти каза, че Джонайла е и моя дъщеря, нали? — попита, опитвайки се да възпре сълзите си. В този момент Айла също се разплака, но намери сили да се усмихне.
— Да, Джонайла е както твоя, така и моя дъщеря — рече и се разтърси от ридания. Съпругът й се протегна със свободната си ръка и прегърна и двете. — Ако някога престанеш да ме обичаш, Джондалар, не знам какво ще правя. Моля те, не спирай никога да ме обичаш.
— Естествено, че никога няма да спра да те обичам. Винаги ще те обичам и нищо няма да ме накара да престана — рече той, усещайки дълбоко в сърцето си, че това е самата истина.
Зимата най-накрая достигна своя край. Снегът започна да се топи и първите минзухари подадоха пурпурно-белите си цветчета над чезнещата бяла пелена. Снежните висулки се разтопиха, а дърветата се окичиха с първите зелени пъпки. Айла прекарваше голяма част от времето си с Уини. Тя оставяше Джонайла наблизо и се разхождаше с кобилата или пък я яздеше бавно. Рейсър бе доста буен и дори Джондалар имаше проблеми с обуздаването му, ала мъжът прие предизвикателството, без да се оплаква.