— В името на Дони, Великата Майка Земя, те приветствам, Айла от мамутоите.
— В името на Мут, Великата майка на всички, аз също те приветствам, Мартона от Деветата пещера на зеландониите и майка на Джондалар.
На Мартона също й направи впечатление странното произношение на Айла. Но въпреки това тя говореше доста добре езика. Реши, че става дума или за някакъв говорен дефект, или за акцент от напълно непознат език, употребяван много далеч оттук. Усмихна се:
— Идваш отдалеч, Айла. Разделила си се с всички твои близки и любими. Ако не беше ти, сега Джондалар нямаше да се е върнал у дома при мен. Благодарна съм ти за това. Надявам се скоро да се почувстваш като у дома си тук и ще направя всичко по силите ми, за да стане така.
Айла разбираше, че майката на Джондалар е искрена в обещанията си. Това й подейства успокояващо. Посрещането на Мартона я трогна.
— Исках да се запознаем още щом Джондалар ми разказа за теб…, но малко се боях — отвърна тя със същата прямота.
— Не те виня. На мен щеше да ми е много трудно, ако бях на твоето място. Ела да ти покажа къде да оставиш нещата си. Сигурно си уморена и искаш да си починеш, преди да участваш в приветственото празненство довечера — каза Мартона и я поведе към мястото под скалния навес.
Изведнъж Вълчо започна да скимти, излая като кутре, изтегна предните си лапи и завъртя игриво опашка.
Джондалар беше изненадан:
— Какво прави?
Айла погледна към Вълчо — тя беше не по-малко изненадана. Животното повтори действията си.
— Мисля, че се опитва да привлече вниманието на Мартона — отвърна тя. — Мисли, че не го е забелязала, и според мен иска да го представя.
— Аз също искам да се запозная с него — добави Мартона.
— Не те е страх от него! — възкликна Айла. — И той го разбира.
— Наблюдавах го. Не забелязах нищо, от което да се страхувам. — Тя протегна ръка към вълка. Той помириса дланта й, облиза я и отново изскимтя.
— Мисля, че Вълчо иска да го погалиш. Той обича да получава ласки от хората, които харесва — поясни стопанката му.
— Харесва ти, нали? — каза старата жена, докато го галеше. — Вълчо? Така ли го нарече?
— Да. Това е думата на езика на мамутоите за „вълк“. Едва ли може да се намери по-подходящо име за него — обясни Айла.
— Никога досега не съм го виждал да приема някого толкова бързо — намеси се Джондалар и почтително погледна към майка си.
— Нито пък аз — каза Айла. — Сигурно се радва да се запознае с някого, който не се бои от него.
Докато вървяха към сянката на надвисналия камък, тя почувства внезапен хлад. За миг я побиха ледени тръпки от страх. Хвърли поглед към огромната каменна повърхност, надвиснала от скалата. Дали няма да се срути върху тях? Ала когато очите й свикнаха със слабата светлина, се изуми от размерите на дома на Джондалар. Пространството под каменния навес беше огромно — много по-голямо, отколкото си бе представяла.
Беше виждала подобни висящи скали по течението на реката, докато пътуваха насам. Някои очевидно бяха обитаеми, макар че никоя от тях не беше така огромна като тази. Всички в района знаеха за огромния скален навес и за големия брой хора, които той приютяваше. Деветата пещера беше най-голямата от всичките общности, които се наричаха зеландонии.
Скупчени при източния край на пространството, по задната стена и в средата бяха изградени отделни конструкции. Много от тях бяха доста големи, направени от камък и дървени греди. Отвън те бяха покрити с опънати животински кожи. Вътрешността им беше украсена с картини на животни и различни абстрактни символи, нарисувани в черно. Имаше и много форми в червено, жълто и кафяво. Постройките бяха подредени в дъга, сочеща на запад. Дъгата заобикаляше голо пространство, намиращо се близо до средата на покритата от надвисналата скала местност. Това голо пространство бе изпълнено от множество предмети и хора.
Айла се вгледа по-внимателно. Това, което допреди малко й се струваше безразборна бъркотия, сега се открои като отделни места, всяко, от които беше предназначено за извършването на определена дейност. Само на пръв поглед всичко изглеждаше хаотично, тъй като се вършеха толкова много дейности.
Тя видя как обработват животински кожи и правят копия, като ги изправят и коват. Кошници в различен стадий на направата им бяха подредени на друго място. На трето се сушаха ремъци, опънати върху колове от дебели кости. Дълги конци висяха от колчета, забити на кръст над недовършени мрежи. Те бяха опънати по рамки, а по земята, се спускаха хлабаво изплетени конци. Кожи, някои, от които боядисани в червени тонове и най-различни други цветове, бяха нарязани на парчета, а близо до тях бяха окачени ушитите от парчетата дрехи.