— Зеландони! Колко мило, че те виждам — възкликна той. — Но майка не си е у дома.
— Защо мислиш, че съм дошла при Мартона? Не тя, а ти отсъстваше цели пет години — изстреля остро тя.
Той се смути и нищо не отговори.
— Е, така ли ще ме оставиш да стоя на вратата, Джондалар?
— О…, Влез, разбира се — покани я той и топло се усмихна. Синеокият мъж отстъпи назад и я въведе вътре.
Двамата се гледаха мълчаливо и изпитателно известно време. Когато той замина, тя тъкмо бе провъзгласена за Първа сред Онези, които служеха на Майката. Имаше пет години да получи високата титла и го беше постигнала. Жената, която Джондалар познаваше, беше напълняла твърде много. Изглеждаше два-три пъти по-едра от другите жени, а гърдите и задникът й бяха чудовищно големи. Имаше гладко пълно лице с тройна брадичка, но проницателните й сини очи не изпускаха нищо. Тя си беше висока и силна. Въпреки килограмите се движеше доста грациозно, а обноските й демонстрираха престижа и авторитета на нейната титла. От нея се излъчваше някаква властна аура, която повеляваше уважение и почитание.
Двамата заговориха почти едновременно.
— Колко си се променил…
— Да ти донеса ли… — започна Джондалар, след което се усмихна неловко и промълви: — Извинявай. — Изведнъж се почувства странно напрегнат. После забеляза плахата й усмивка и познатия поглед и се отпусна малко. — Радвам се да те видя… Золена — каза, поглеждайки я с обич и топлота.
— Не си се променил много — рече жената. Тя усети как се поддава на чара му и в съзнанието й изплуваха приятни спомени. — Дълго време никой не ме беше наричал Золена. — Огледа го внимателно: — И все пак си се променил. Пораснал си. Сега си много по-красив…
Той понечи да възрази, ала тя поклати глава:
— Не отричай, Джондалар. Знаеш, че е истина. Но има известна разлика. Изглеждаш… как да го кажа… нямаш предишния вид на зажаднял за любов младеж. Онази жажда, която всяка жена с удоволствие би утолила. Мисля, че най-накрая си открил това, което си търсил. Щастлив си както никога досега.
— Не бих могъл да скрия нещо от теб — отвърна той и се усмихна, развълнуван като дете. — Това се дължи на Айла. Мислим да се оженим през летния брачен сезон. Можехме да проведем брачна церемония, преди да тръгнем или по време на пътуването ни, но аз исках да изчакаме, докато не се върнем у дома. За да можеш ти да сложиш ремъка върху китките ни и да завържеш възела.
Дори само споменаването и в разговора промени изражението му. Старата зеландони веднага почувства обсебващата любов, която той изпитваше към русокосата жена Айла. Това донякъде я обезпокои и задейства, майчинския й инстинкт към народа й и особено към този човек. Изпитваше загриженост за хората от своя род в качеството си на глас, наместник на Великата Майка Земя. Жената също беше подвластна на силните емоции като млада, но с годините се беше научила да ги контролира. Ала тази, която толкова много обичаше, можеше да го нарани по ужасен начин и дори да го съсипе. Зеландони присви очи. Искаше да разбере повече за младата жена, която го беше омаяла до такава степен. Какво толкова неустоимо имаше у нея?
— Откъде си сигурен, че тя е най-подходящата за теб? Къде се запозна с нея? Всичко ли знаеш за нея, за миналото й?
Джондалар усети тревогата й. Него също го притесняваше нещо, но то беше друго. Зеландони беше най-високопоставеният духовен водач на всички зеландонии. Не я бяха избрали за Първа просто ей-така. Тя беше властна и могъща жена и той не искаше да я настройва срещу Айла. Най-голямото притеснение — на него и на Айла — по време на дългото им, трудно пътешествие беше дали неговият народ ще я приеме добре. Въпреки всичките й изключителни качества, в живота на Айла имаше моменти, които той би искал да запази в тайна. Съмняваше се обаче, че възлюбената му ще го направи. Можеше да си навлече много трудности и навярно мнозина от рода му щяха да се опълчат срещу Айла, така че нямаше никакъв смисъл да настройва и тази жена срещу себе си. Напротив, Айла повече от всичко се нуждаеше от подкрепата на зеландони.
Той хвана жената за раменете. Трябваше да я убеди по някакъв начин не само да приеме Айла, но и да й помогне. Не знаеше как обаче. Гледайки я в очите, не можеше да не си спомни любовта, която двамата бяха изпитвали някога. Изведнъж осъзна, че колкото и трудно да му е, само искреността му ще свърши работа.
Джондалар беше затворен човек, що се отнасяше до личните чувства. Бе се научил да контролира силните си емоции и да не ги показва. Не му беше лесно да говори за чувствата си на друг. Дори на човек, който го познаваше толкова добре като нея.
— Зеландони… — започна той тихо и спокойно. — Золена… знаеш, че ти ми отвори очите за жените. Още бях невръстно момче, а ти беше най-красивата жена, за която един мъж би могъл да мечтае. Не бях сам в мокрите си сънища, когато си мечтаех за теб. Но ти направи така, че сънищата ми да се сбъднат. Изгарях по теб и когато ти дойде и стана моя жена-донии, не можах да ти се наситя. Ти постави началото на моята мъжественост, но знаеш, че нещата не свършват дотам. Исках още, а и ти беше ненаситна, колкото и да се съпротивляваше. Макар и да беше забранено, аз те обичах и ти ми отвръщаше със същото. Все още те обичам. Винаги ще те обичам.