Поех си накъсано дъх. Лекарят бе хванал другата ми ръка и още се опитваше да измери пулса ми, и тогава ме обзе абсурдна паника, сякаш ме държаха като пленница. Потиснах това чувство и се опитах да говоря спокойно.
— Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър — казах, изричайки ясно и официално всяко име, както Джейми го направи, когато ми го каза за първи път — в деня на сватбата ни. При тази мисъл се отрони още една сълза и аз я обърсах в рамото си, защото държаха ръцете ми.
— Той беше планинец. И го у-убиха при Калоден. — Но нямаше полза, пак плачех, сълзите не облекчаваха мъката, която ме разкъсваше, ала бяха единствения отговор, който имах за непоносимата болка. Наведох се леко напред, за да го обгърна, да се увия около малкия, невидим живот в корема ми, единственото, което ми бе останало от Джейми Фрейзър.
Франк и лекарят се спогледаха, но аз почти не забелязах. Разбира се, за тях Калоден беше част от далечното минало. За мен — се бе случило само преди два дни.
— Вероятно трябва да оставим госпожа Рандал да си почине — предложи лекарят. — Сега изглежда доста разстроена.
Франк ме погледна несигурно.
— Да, наистина е разстроена. Но аз искам да разбера… какво е това, Клеър? — Докато галеше ръката ми, бе забелязал сребърния пръстен на безименния ми пръст и сега се наведе да го разгледа. Това беше пръстенът, който Джейми ми даде на сватбата; широка сребърна халка с характерен за планинците мотив, гравиран с миниатюрни, стилизирани цветове на магарешки бодил.
— Не! — извиках паникьосана, когато Франк се опита да го свали от пръста ми. Издърпах ръката си и я свих в юмрук под гърдите си, а после я покрих с лявата си длан, на която все още бе златната венчална халка от Франк. — Не, не можеш да го свалиш, няма да ти позволя! Това е венчалният ми пръстен!
— Виж, Клеър… — прекъсна го лекарят, който бе минал от неговата страна на леглото и се наведе да прошепне нещо в ухото му. Дочух няколко думи… „не безпокойте съпругата си сега. Шокът…“… После Франк се изправи и лекарят бързо го отведе, като кимна пътьом на една от сестрите.
За миг усетих ужилването на подкожната игла, но бях твърде погълната от новия прилив на мъката, за да забележа каквото и да било. Смътно чух последните думи на Франк: „Добре… но Клеър, аз ще разбера!“ И тогава се спусна блаженият мрак и аз заспах без сънища, много, много дълго време.
Роджър наклони гарафата и доля алкохола до средата на чашата. Подаде я на Клеър с лека усмивка.
— Бабата на Фиона все казваше, че уискито помага за всякакви болежки.
— Виждала съм и по-лоши лекарства. — Клеър взе чашата и също му се усмихна леко.
Роджър наля и на себе си, седна до нея и отпи.
— Опитах се да го отпратя — каза тя внезапно, свеждайки чашата си. — Франк. Казах му, че знам, че вече не може да изпитва същото към мен, каквото и да си мисли, че се е случило. Казах, че ще му дам развод; той трябва да си тръгне и да забрави за мен — да продължи живота си, който е започнал да изгражда без мен.
— Но не го е направил — рече Роджър. В кабинета започна да става хладно със залязването на слънцето и той се наведе да включи стария калорифер. — Защото си била бременна?
Тя го погледна остро, после се усмихна малко лукаво.
— Да, така беше. Не каза на никого, но само пълен негодник би изоставил бременна жена без никакви средства за препитание. Особено жена, която не е съвсем с всичкия си — добави иронично. — Е, не бях съвсем без средства — имах малко пари от чичо Ламб — но пък и Франк не беше негодник. — Тя пак погледна към лавиците. Историческите книги на съпруга ѝ бяха там, една до друга, гръбчетата им сияеха на светлината от настолната лампа.
— Той беше много свестен човек — каза тя тихо. Отпи отново от уискито и затвори очи, докато алкохолните пари се издигаха.
— Пък и… той знаеше, или подозираше, че не може да има деца. Голям удар за човек, който е така запален по историята и генеалогията. Нали разбираш, всички тези родствени връзки.
— Да, разбирам — каза бавно Роджър. — Но не се ли е чувствал… все пак детето е било от друг?
— Може. — Кехлибарените очи пак го гледаха, леко омекнали от уискито и спомените. — Но все пак, тъй като той никога не повярва — не можа да повярва — на онова, което му казах за Джейми, бащата на детето се водеше неизвестен. А ако не е знаел кой е мъжът — и се е убедил, че и аз не знам, а просто съм си измислила всичко заради шока — е, тогава никой не би могъл да твърди, че детето не е негово. Определено не и аз — каза тя с лека горчивина.