Имаше обаче един малък проблем. Не към Франк посягах нощем, когато се будех. Не неговото гладко и стройно тяло виждах в сънищата си, и не то ме възбуждаше така, че бях цялата влажна и задъхана, а сърцето ми бумтеше от спомена за онзи допир. Но знаех, че никога няма да докосна отново онзи мъж.
„Джейми — шепнех, — о, Джейми.“ Сълзите ми блестяха на утринната светлина, украсили мекия червен пух по главата на Бриана като пръснати перли и диаманти.
Денят не беше от добрите. Бриана имаше възпален обрив от пелените, заради който беше нервна и раздразнителна, и трябваше да я вземам на няколко минути. Нервничеше и сучеше, като от време на време плюеше и оставяше мокри петна по дрехата ми. Смених си блузата три пъти до единайсет часа.
Тежкият сутиен за кърмачки ме беше протрил под мишниците и усещах зърната си студени и разранени. Докато се опитвах да изчистя къщата, някъде под пода се чу свистящо дрънчене и тръбите на отоплението умряха с немощна въздишка.
— Не, не става другата седмица — казах по телефона на сервиза. Погледнах през прозореца, зад който студената февруарска мъгла заплашваше да се промъкне през перваза и да ни погълне. — Тук е шест градуса, а имам тримесечно бебе! — Въпросното бебе седеше в столчето си, опаковано с всичките си одеяла, и ревеше като попарено коте. Без да обръщам внимание на крякането на човека в другия край на линията, аз поднесох слушалката към широко отворената уста на Бриана за няколко секунди.
— Виждате ли? — попитах, като вдигнах пак телефона до ухото си.
— Добре, мадам — каза примирено гласът. — Ще дойда този следобед, някъде между обед и шест часа.
— Между обед и шест часа? Не може ли да сте малко по-точен? Трябва да отида да напазарувам — възразих аз.
— Не сте единствените с развалено отопление в града, мадам — каза категорично гласът и затвори. Погледнах към часовника; единайсет и половина. Нямаше да успея да напазарувам и да се върна за половин час. Пазаруването с малко бебе беше продължаваща час и половина експедиция до Борнео, изискваща огромни количества екипировка и гигантски разход на енергия.
Стиснах зъби и се обадих на скъпия магазин, който правеше доставки. Поръчах всичко необходимо за вечерята и взех бебето, което вече бе добило цвят на патладжан и доста намирисваше.
— Май те боли, миличко. Ще се почувстваш доста по-добре, когато го махнем, нали? — Опитвах се да я успокоявам, докато бършех кафявата каша от яркочервеното ѝ дупе. Тя изви гръб в опит да избегне мократа кърпа и запищя още повече. Намазах я с вазелин и сложих десетата чиста пелена за деня; камионът, който ги носеше, щеше да дойде чак утре, а къщата смърдеше на амоняк.
— Добре, скъпа, готово, готово. — Вдигнах я до рамото си, като я галех по гърба, но пищенето не спираше. Не че можех да я виня; горкото ѝ дупе беше истинска рана. В идеалния случай трябваше да я сложа на една кърпа без пелена, но при студа в къщата това не беше възможно. И двете бяхме с пуловери и дебели зимни палта, което правеше честото кърмене дори още по-неприятно; отнемаше ми няколко минути да изровя гърдата си под дрехите, докато Бриана пищеше.
Тя не можеше да заспи за повече от десет минути. А следователно и аз. Когато все пак се унесохме към четири часа, бяхме събудени след петнайсет минути от шумното пристигане на техника, който задумка по вратата с огромния си гаечен ключ.
Като крепях бебето до рамото си с едната ръка, започнах да приготвям вечеря с другата под акомпанимента на писъците до ухото ми и трясъците от мазето.
— Нищо не обещавам, мадам, но засега имате отопление. — Мъжът се появи внезапно, като бършеше машинно масло от челото си. Наведе се да огледа Бриана, която лежеше почти кротко на рамото ми, и шумно си смучеше пръста.
— Вкусно ли е пръстчето, сладурче? — попита той. — Казват, че не бива да си смучат палците, нали знаете? — информира ме той, докато се изправяше. — Изкривяват им се зъбите и трябва да им слагат скоби.
— Така ли? — процедих през зъби. — Колко ви дължа?
След половин час пилето лежеше в тавата, напълнено и намазано, обградено от намачкан чесън, розмарин и лентички лимонова кора. Само малко лимонов сок върху покритата с масло кожа и можех да го пъхна във фурната и да отида да облека Бриана и себе си. Кухнята изглеждаше като след некадърен обир, шкафовете зееха отворени и по всяка хоризонтална повърхност беше пръсната посуда. Затръшнах няколко вратички, а накрая и вратата на кухнята, с надеждата, че това ще задържи госпожа Хинчклиф навън, ако доброто възпитание не успее.