Роджър внезапно осъзна, че Клеър Рандал стои до него. Тя гледаше дъщеря си с изражение, в което обичта, гордостта и нещо друго се сливаха — спомен, вероятно? Той осъзна, с лек шок, че Джейми Фрейзър сигурно е притежавал не само внушителния ръст и викингската червена коса, които бе предал на дъщеря си, но и същото ярко физическо присъствие.
Това е забележително, помисли си Роджър. Тя не казва и не прави нищо необичайно и все пак безспорно привлича хората. Излъчваше някакво привличане, почти магнетично, което въздействаше на всеки, който се доближи до сиянието на нейната орбита.
Привличаше него; Бриана се обърна и му се усмихна, и без да осъзнава, че е помръднал, той се озова достатъчно близо, за да види малките лунички високо на скулите ѝ и да усети дъх на тютюн за лула, който се бе застоял в косата ѝ от обиколката ѝ на магазините.
— Здрасти — каза ѝ усмихнат. — Извади ли късмет при Клановете, или беше твърде заета да си играеш на момче за поръчки за Фиона?
— Момче за поръчки ли? — Бриана присви очи в сини триъгълници. — Момче за поръчки? Първо съм сасенак, а сега и момче за поръчки. Вие, шотландците, как наричате хората, когато се опитвате да сте мили?
— Скъпа — рече той, удължавайки преувеличено „ъ“-то, и двете момичета се разсмяха.
— Звучиш като абърдийнски териер в лошо настроение — отбеляза Клеър. — Откри ли нещо в библиотеката на Планинските кланове, Бри?
— Много неща — отвърна тя, ровейки в купчината фотокопия, които бе оставила на масата в коридора. — Успях да прочета повечето от тях, докато правеха копията — това е най-интересното. — Тя извади лист от купчината и го подаде на Роджър.
Беше откъс от книга с легенди на планинците; озаглавен „Скачащото буре“.
— Легенди ли? — попита Клеър, надничайки над рамото му. — Това ли търсим?
— Вероятно. — Роджър четеше листа и говореше разсеяно, с раздвоено внимание. — Що се отнася до шотландците планинци, повечето от историята им се е предавала устно, чак до средата на деветнайсети век. Това означава, че няма голяма разлика между разказите за реално съществували хора, за исторически личности, и легендите за митични създания като водни коне, призраци и делата на Стария народ. Учените, които са записали тези истории, често не знаели със сигурност с какво си имат работа, или пък понякога това били комбинации от факти и митове, а друг път си личало, че става дума за реални исторически събития.
— Това например — той подаде листа на Клеър — звучи като истинско. Описва историята на името на една скална формация в Северна Шотландия.
Клеър прибра косата зад ухото си и сведе глава да го прочете, присвивайки очи на слабата светлина от лампата в коридора. Фиона, твърде свикнала с разни документи и скучни исторически факти, за да се заинтригува, изчезна пак в кухнята да приготви вечерята.
— „Скачащото буре“ — прочете Клеър. — Тази необичайна формация, която се намира над речна клисура, носи името си от една история за якобитски господар и неговия слуга. Господарят, един от малкото щастливци, оцелели след бедствието при Калоден, успял с големи трудности да се добере до дома си, но бил принуден да се крие цели седем години в пещера в земите си, докато англичаните преследвали планинците поддръжници на Чарлс Стюарт. Селяните на господаря вярно пазили в тайна скривалището му и му носели храна и провизии. Много внимавали винаги да наричат беглеца само „Кафявата шапка“, за да не би неволно да го издадат пред английските патрули, които често прекосявали окръга.
Един ден едно момче носело буре с ейл по пътеката към пещерата на господаря и срещнало група английски драгуни. То храбро отказало да отговаря на въпросите им и да им даде товара си, затова било нападнато от един от драгуните и изпуснало бъчвата, която се затъркаляла по стръмния хълм към клисурата долу.
Клеър вдигна очи от листа и изви вежди към дъщеря си.
— Защо точно това? Ние знаем… или поне си мислим, че знаем — поправи се тя с иронично кимване към Роджър, — че Джейми е избягал от Калоден, но са избягали и много други. Какво те кара да мислиш, че този господар е бил Джейми?