Имаше новини за съобщаване — за английските патрули в околията, за политиката, за арести и съдебни процеси в Лондон и Единбург. Но те можеха да почакат. По-добре да поговори с Иън за имението, с Джени за децата. И ако беше безопасно, можеше да доведат децата долу, за да поздравят чичо си, да го прегърнат сънливо и да му залепят по някоя влажна целувка, преди да се заклатушкат отново към леглата си.
— Той скоро ще стане мъж — с това реши да започне разговора, когато дойде през септември, като кимна на най-голямото дете на Джени, което носеше името му. Десетгодишното момче седеше до масата някак напрегнато, явно съзнаваше достойнството на временната му позиция на мъж в къщата.
— Аха, още един дерт на главата — отвърна сопнато сестра му, но докосна сина си по рамото на минаване, с гордост, която отричаше думите ѝ.
— Значи имаш вест от Иън? — Зет му бе арестуван — за четвърти път — преди три седмици и бе отведен в Инвърнес по подозрението, че е симпатизант на якобитите.
Джени поклати глава, докато поставяше пред него покрита чиния. Плътната сгряваща миризма на пай с яребица се понесе от надупчената му коричка и устата му така се изпълни със слюнка, че трябваше да преглътне, преди да заговори.
— Не бой се — каза Джени, докато слагаше пай в чинията му. Гласът ѝ бе спокоен, но малката вертикална бръчка между веждите ѝ бе станала по-дълбока. — Изпратих Фъргъс да им покаже акта за имението и заповедта за освобождаване на Иън от полка му. Ще го изпратят пак у дома, щом осъзнаят, че не е господар на Лалиброх и нищо няма да постигнат. — Тя се озърна към сина си и посегна към халбата с ейл.
— Нека се мъчат да докажат, че едно дете е предател.
Гласът ѝ бе мрачен, но съдържаше и нотка на задоволство при мисълта за безсилието на английския съд. Измокреният от дъжда акт за прехвърляне на собствеността, който доказваше, че титлата на Лалиброх преминава от по-възрастния Джейми към по-младия, вече бе представян в съда — всеки път, когато кралят се опитваше да си присвои имението като собственост на предател якобит.
Когато си тръгваше, усещаше как го напуска това тънко човешко лустро — то изтъняваше с всяка стъпка, която го отдалечаваше от къщата. Понякога поддържаше илюзията за топлина и семейство по целия път до пещерата; друг път тя изчезваше почти веднага, прогонена от мразовит вятър, носещ зловонието на изгоряло.
Англичаните бяха опожарили три чифлика отвъд възвишението. Бяха издърпали Хо Кирби и Джеф Мъри от огнищата им и ги бяха разстреляли на собствения им праг, без да задават въпроси или да предявят официално обвинение. Младият Джо Фрейзър беше избягал, предупреден от жена си, която видяла приближаването на англичаните, и живя три седмици с Джейми в пещерата, докато войниците не се отдалечиха достатъчно от окръга — заедно с Иън.
През октомври проговори първо на по-големите момчета; Фъргъс, французинът, когото бе спасил от един парижки бордей, и Роби Макнаб, сина на прислужницата в кухнята и най-добър приятел на Фъргъс.
Тъкмо бе прокарал бавно бръснача по бузата си и по очертанието на челюстта, и избърса острието в ръба на легена. С крайчеца на окото си видя за миг завистливо очарования поглед на Роби Макнаб. Извърна се бавно и разбра, че момчетата са три — Роби, Фъргъс и Младия Джейми — всички го гледаха напрегнато, с леко отворена уста.
— Не сте ли виждали мъж да се бръсне? — попита той и изви вежда.
Роби и Фъргъс се спогледаха, но оставиха на Младия Джейми, като собственик на имението, да отговори.
— А, да… да, чичо — рече той, изчервен. — Но… ами — заекна леко и се изчерви още повече, — тате сега го няма, а и когато е тук, не го виждаме винаги как се бръсне и, ами, ти имаш толкоз много косми по лицето си, чичо, след цял месец, и ние тъй се радваме да те видим отново, и…
Тогава Джейми внезапно осъзна, че явно в очите на момчетата представлява крайно романтичен образ. Живее сам в пещера, излиза нощем да ловува и пак по тъмно се спуска надолу, мръсен и рошав, обрасъл с червена четина — да, на тяхната възраст навярно им се струваше славно приключение да си преследван от закона и да живееш в пущинака, във влажна, тясна пещера. На петнайсет, шестнайсет и на десет, те нямаха никаква представа от вината или от горчивата самота, или пък от тежестта на отговорността, която не може да бъде облекчена чрез действие.