Може би разбираха страха, донякъде. Страх да не бъдат заловени, страх от смъртта. Но не и страха от самотата, от собствената ти природа, от лудостта. Не и постоянния, хроничен страх от онова, което можеше да им причини присъствието му — дори и да мислеха изобщо за този риск, явно го отхвърляха с небрежната вяра, че са безсмъртни, която се полага на момчетата.
— Аха — рече той, обърна се пак към огледалото, когато Младия Джейми замълча. — Мъжът е роден за мъки и мустаци. Едно от наказанията на Адам.
— На Адам? — Фъргъс изглеждаше искрено озадачен, докато другите се преструваха, че имат някаква представа за какво говори Джейми. От Фъргъс обаче, нали беше французин, не се очакваше да знае всичко.
— Аха. — Джейми изпъна горната си устна над зъбите и се обръсна внимателно под носа. — В началото, когато Бог сътворил човека, брадичката на Адам била гола като на Ева. И телата им били гладки като на новородено — добави той, като видя, че Младия Джейми хвърля поглед към чатала на Роби. Той още нямаше брада, но лек тъмен мъх по горната му устна говореше и за ново окосмение на други места.
— Но когато ангелът с пламтящия меч ги отнесъл от Райската градина, още щом минали през портите ѝ, по брадичката на Адам започнали да никнат косми и го засърбяло, и оттогава мъжът е обречен да се бръсне. — Той довърши бръсненето на своята брадичка с последен замах и се поклони театрално на публиката си.
— Ами другите косми? — попита Роби. — Там не се бръснеш! — Младия Джейми се изкикоти при тази мисъл и пак се зачерви.
— И слава богу, нали тъй! — отвърна по-възрастният му съименник. — Там ще ти трябва дяволски сигурна ръка. Но не и огледало — добави и се надигна хор от кикот.
— Ами дамите? — попита Фъргъс. Гласът му прекъсна на думата „дамите“ и се превърна в жабешко квакане, което разсмя още повече другите двама. — И момичетата имат косми там, но те не ги бръснат — повечето — добави той, като явно си мислеше за някои от гледките, които бе видял като малък в бордея.
Джейми чу стъпките на сестра си по коридора.
— Е, туй тяхното не е проклятие — каза той на възхитената си публика, като взе легена и изля съдържанието му през прозореца. — Бог е дал това на мъжа като утешение. Ако нявга имате честта да видите гола жена, господа — каза той, поглеждайки през рамо към вратата и снишавайки поверително глас, — ще видите, че космите там растат под формата на стрела — сочи пътя, нали се сещате, за да може бедният невеж мъж да стигне до целта.
Извърна се достолепно от хихикането и сумтенето зад себе си, за да бъде завладян от срам при вида на сестра си, която идваше по коридора с бавната и тромава походка на напреднала бременност. Тя държеше поднос с вечерята му над издутия си корем. Как можа да я унизи така, просто заради грубата шега и заради мига на другарство с момчетата?
— Тихо! — сопна им се той, те веднага спряха да се кикотят и го погледнаха объркани. Той забърза напред да вземе подноса от Джени и го остави на масата.
Вечерята беше вкусна — от козе месо и бекон — и той видя как изпъкналата адамова ябълка на Фъргъс подскочи на тънката му шия при аромата. Знаеше, че пазят най-хубавата храна за него; стигаше му само да погледне лицата от другата страна на масата. Когато идваше, носеше дивеч, зайци или гъски, понякога гнездо с яйца на дъждосвирец — но никога не беше достатъчно за къща, в която гостоприемството трябваше да задоволява нуждите не само на семейството и на слугите, но и на семействата на убитите Кирби и Мъри. Поне до пролетта вдовиците и децата им щяха да се хранят тук и той трябваше да направи всичко по силите си за това.
— Седни с мен — каза на Джени, хвана я за ръката и леко я насочи към пейката до него. Тя изглеждаше изненадана — имаше навик да му прислужва, когато идваше, — но седна с удоволствие. Беше късно и тя бе изморена; той виждаше тъмните сенки под очите ѝ.
Отряза категорично голямо парче от ястието и сложи чиния пред нея.
— Но всичкото е за теб! — възрази тя. — Аз съм яла.
— Не достатъчно — каза той. — Имаш нужда от повече — заради бебето — сети се да добави. Поне заради детето трябваше да го направи. Тя се поколеба малко, после му се усмихна, взе лъжицата и започна да яде.
Сега беше ноември и студът го жилеше през тънката риза и бричовете. Но той едва го забелязваше, забил поглед в краката си. Бе облачно, но се виждаше тънка ивица синьо-зелено небе, от която луната разпръскваше сиянието си.
Слава богу, че не валеше; нищо не се чуваше от шуртенето на дъжда и силния аромат на мокрите растения прикриваше миризмата на животните. Носът му бе станал почти болезнено чувствителен през дългите месеци живот на открито; миризмите в къщата понякога едва не го поваляха, щом пристъпеше прага.