И все пак обонянието му не бе достатъчно изострено, за да надуши мускусния мирис на елена, но чу издайническото шумолене, когато еленът го надуши. Сега явно бе застинал, беше се превърнал в една от сенките, които набраздяваха склона около него под препускащите облаци.
Обърна се възможно най-бавно към мястото, където според слуха му беше еленът. Стискаше лъка, стрелата бе готова в тетивата. Щеше да има само един изстрел — може би, — когато животното побегнеше.
Да, там! Сърцето му се качи в гърлото, когато видя рогата, щръкнали остри и черни над прещипа. Спря, пое дълбоко дъх и после направи крачка напред.
Шумът от бягството на елена винаги бе стряскащо силен, за да изплаши преследвача. Този преследвач обаче бе готов. Той нито се стресна, нито го преследва, остана на мястото си, прицелвайки се с лъка, следвайки с поглед пътя на бягащия елен, преценяваше момента, изчакваше, а после тетивата шибна китката му с жилеща сила.
Чист изстрел, точно зад плешката, и добър също така; съмняваше се, че би имал силата да догони едър елен. Той бе паднал на малка полянка зад туфа прещип, изпружил крака, сковани като пръчки, по странно безпомощния начин на умиращо чифтокопитно животно. Пълната луна озаряваше стъклените му очи и мракът в тях бе скрит, мистерията на смъртта му бе заслонена от сребърна пелена.
Той издърпа кинжала от колана си и коленичи, като бързо изрече думите на молитвата на вътрешностите. Старият Джон Мъри, бащата на Иън, го беше научил на нея. Неговият собствен баща бе изкривил леко устни, щом я чу, от което Джейми разбра, че молитвата вероятно не е отправена към същия Бог, на когото се молят в църквата в неделя. Но баща му не каза нищо и той също прошепна думите, почти несъзнателно в нервното си вълнение, когато почувства ръката на стария Джон да подкрепя неговата и за първи път притисна острието на ножа до косматата и вдигаща пара плът.
Сега, с увереността на опита, вдигна лепкавата муцуна с една ръка, а с другата преряза гърлото на елена.
Кръвта шурна гореща по ножа и ръката му на два-три тласъка, после струята отслабна до спокоен поток, пресушавайки трупа — големите вени на гърлото бяха прерязани. Ако бе спрял да помисли, може би нямаше да го направи, но гладът и замайването, опиянението от студената нощ го бяха сварили в състояние, в което не можеше да мисли. Той сви шепи под струята и поднесе топлата кръв към устата си.
Луната озаряваше черното в шепите му и той сякаш попиваше, а не пиеше, същината на елена. Кръвта бе солена и сребриста на вкус, топла като неговата. Нямаше никакво сепване от студ или горещина, когато преглътна, само вкуса ѝ, богат в устата му, и замайващата миризма на нагорещен метал, и внезапното свиване и къркорене на стомаха му при близостта на храната.
Той затвори очи, вдиша и студеният влажен въздух се завърна, между топлата миризма на трупа и сетивата му. Преглътна веднъж, после се избърса с опакото на дланта си и почисти ръце в тревата. После се зае за работа.
Имаше едно внезапно усилие, докато вдигне отпуснатия тежък труп, след това изкормването — дълъг разрез с точната сила и деликатност, който разпори елена, но не проби ципата, която съдържаше вътрешностите. После пъхна ръце в трупа, гореща, влажна интимност, и отново последва усилие, докато издърпа торбата с вътрешностите, хлъзгава и озарена от луната в ръцете му. Един разрез отгоре и един отдолу и те бяха свободни, трансформацията на черната магия, която превърна елена в месо.
Еленът не беше много едър, макар че имаше връхчета на рогата си. С малко късмет щеше да го отнесе сам, вместо да го остави на лисици и язовци, докато доведе помощ. Подпъхна рамото си под единия крак и бавно се изправи, сумтейки от усилие, докато нагласяше товара на гърба си.
Луната хвърли сянката му върху една скала, прегърбена и фантастична, докато той вървеше бавно и тромаво надолу по хълма. Рогата на елена подскачаха над раменете му и сянката му заприлича на рогат човек. Той потрепери леко при тази мисъл, спомняйки си приказките за сборища на вещици, на които Рогатият идва, за да пие кръвта на жертвената коза или петел.
Чувстваше леко гадене и не съвсем леко замайване. Постепенно губеше усещане за ориентация от това двойно съществуване — между деня и нощта. Денем беше изцяло мисъл, за да избяга от влажния си затвор чрез упорито, дисциплинирано оттегляне по пътеките на мисълта и медитацията, търсейки убежище в страниците на книгите. Но с изгряването на луната разумът го напускаше, предаваше се пред сетивата, и той излизаше навън като звяр от леговището си, за да тича по тъмните хълмове под звездите, да ловува, движен от глада, опиянен от кръвта и лунната светлина.