Взираше се в земята, докато вървеше, виждаше достатъчно добре в тъмното, за да е стабилен въпреки тежкия товар. Еленът вече изстиваше, твърдата козина драскаше тила му, а вятърът охлаждаше собствената му пот, сякаш и той споделяше съдбата на жертвата си.
Едва когато видя светлините на Лалиброх в далечината, най-сетне усети как мантията на човешкото пак се спуска над него и съзнание и тяло отново се съединиха, докато се приготвяше за срещата със семейството си.
5.
Дете ни се даде
Три седмици по-късно все още нямаше вест за завръщането на Иън. Всъщност нямаше никакви вести. Фъргъс не беше идвал до пещерата вече няколко дни и Джейми се страхуваше какво ли става в къщата. Ако не друго, еленът, който беше убил, отдавна трябваше да е изяден, при толкова гърла за хранене, а от кухненската градина едва ли изкарваха много по това време на годината.
Беше достатъчно разтревожен, за да рискува да слезе до къщата, да провери примамките си и да слезе по хълма точно преди залез. Само за всеки случай внимателно нагласи вълнената шапка, изплетена от груба сиво-кафява вълна, която щеше да крие косата му от издайническите късни лъчи на слънцето. Самият му ръст можеше да породи подозрение, но той бе уверен в силата на краката си и че ще могат да го измъкнат от беда, ако извадеше лошия късмет да попадне на английски патрул. Зайците в храсталаците не можеха да се мерят с Джейми Фрейзър.
Когато приближи, къщата бе странно тиха. Не се чуваше обичайната глъчка на деца: петте на Джени и шестте на арендаторите, да не говорим за Фъргъс и Роби Макнаб, които все още не бяха твърде пораснали, за да не се гонят около конюшните и да пищят като демони.
Усещаше къщата странно празна, когато пристъпи кухненския праг. Стоеше в задния коридор, килерът от едната страна, а помещението за миене на съдове от другата — главната кухня беше след него. Стоеше напълно неподвижен, търсеше с всичките си сетива, ослушваше се, докато вдишваше силните миризми на къщата. Не, тук имаше някого; слабо стържене, последвано от тихо, ритмично дрънчене зад покритата с платно врата, която пречеше на топлината от кухнята да изтича към мразовития заден килер.
Това беше успокоителен домашен звук, затова той отвори предпазливо вратата, но без страх. Сестра му Джени, сама и много бременна, стоеше до масата и разбъркваше нещо в жълта купа.
— Какво правиш тук? Къде е госпожа Коукър?
Сестра му пусна лъжицата и изпищя стреснато.
— Джейми! — Пребледняла, тя притисна ръка до гърдите си и затвори очи. — Господи! Изкара ми ангелите! — Отвори очи, тъмносини като неговите, и го изгледа втренчено. — В името на Божията майка, какво правиш тук? Очаквах те поне след седмица.
— Фъргъс не е идвал скоро на хълма, притесних се — каза той просто.
— Каква си душица, Джейми. — Цветът се завръщаше на лицето ѝ. Тя се усмихна на брат си и се приближи да го прегърне. А това беше трудна работа, защото бебето вече бе на път, но пък приятна. Той опря за миг буза на гладката ѝ тъмна коса и вдиша смесения аромат на восък и канела, на сапун от лой и на вълна. Но тази вечер в миризмата ѝ имаше и необичаен елемент; той си помисли, че тя започва да мирише на мляко.
— Къде са всички? — попита, като я пусна неохотно.
— Ами госпожа Коукър умря — отвърна тя и тънката бръчка между веждите ѝ стана по-дълбока.
— Тъй ли? — отвърна той тихо и се прекръсти. — Много съжалявам. — Госпожа Коукър беше главната прислужница и икономка на семейството още от сватбата на майка им и баща им, преди четирийсет години. — Кога?
— Вчера преди обед. Стана неочаквано, горкичката, и си отиде кротко. Умря в леглото си, както искаше, и отец Макмъртри ѝ даде последно причастие.
Джейми погледна към вратата, която водеше към помещенията за прислугата, до кухнята.
— Още ли е там?
Сестра му поклати глава.
— Не. Казах на сина ѝ, че трябва да я приготвим тук, но семейството ѝ реши, че при това положение — леката ѝ гримаса говореше за отсъствието на Иън, за дебнещите англичани, за бегълците от селото, за недостига на храна и за неговото рисковано присъствие в пещерата — те решиха, че ще е по-добре да го направят в Брох Морда, в къщата на сестра ѝ. Затова всички заминаха. Казах им, че не се чувствам достатъчно добре, за да пътувам — добави тя, после се усмихна, вдигайки дяволито вежда. — Но всъщност исках да остана сама, няколко часа на спокойствие.