Върху него лежеше мъж. Мъртвото му тяло притискаше левия му крак и обясняваше липсата на усещане в него. Главата, тежка като изстреляно гюле, се притискаше с лицето надолу в корема му, а тъмната влажна и сплъстена коса се беше разпиляла по мокрия лен на ризата му. Той се надигна рязко внезапно паникьосан; главата се изтърколи в скута му и едно полуотворено око се втренчи невиждащо иззад кичурите коса.
Това беше Джак Рандал, красивата му червена капитанска куртка бе така потъмняла от влагата, че изглеждаше почти черна. Джейми направи непохватно усилие да отблъсне тялото настрани, но установи, че е изумително слаб; ръката му блъскаше немощно рамото на Рандал, а лакътят на другата поддаде внезапно, когато опита да се опре. Озова се отново по гръб, бледосивото небе се въртеше замайващо над него. Главата на Джак Рандал мърдаше неприлично нагоре-надолу върху корема му с всяко задавено дихание.
Той притисна ръце към мочурливата земя — водата се издигна студена между пръстите му и се просмука в ризата на гърба му — и се измъкна настрани. Между тях бе пленена малко топлина; когато отпуснатото мъртво тяло се плъзна бавно и го освободи, смразяващият дъжд удари откритата му плът и той потрепери от внезапен студ.
Докато се гърчеше на земята, борейки се с намачканите, покрити с кал дипли на наметалото си, чу някакви звуци над пронизителния вой на априлския вятър; далечни викове, стонове и плач, сякаш призрачен зов, носещ се с вятъра. И над всичко това дрезгавият зов на гарваните. Десетки гарвани, ако се съди по звука.
Смътно си помисли, че това е странно. Птиците не би трябвало да летят при такава буря. Един последен напън освободи наметалото му и той го преметна върху себе си. Когато посегна да завие краката си, видя, че килтът и левият му крак са покрити с кръв. Тази гледка не го изплаши; стори му се само смътно интересна, тъмночервените петна контрастираха със сивкавозеленото на мочурливите равнини около него. Екотът на битката вече заглъхваше и той остави полето Калоден на зова на гарваните.
Събуди се много по-късно, някой викаше името му.
— Фрейзър! Джейми Фрейзър! Ти ли си?
Не, помисли си замаяно. Не съм. Където и да беше попаднал, докато бе в несвяст, определено беше по-хубаво място от това. Лежеше в малка падинка, наполовина пълна с вода. Суграшицата бе спряла, но не и вятърът; той виеше над мочурището, пронизителен и смразяващ. Небето бе притъмняло, почти черно; сигурно се свечеряваше.
— Нали ти казах, че го видях да пада тук. Точно до оная голяма туфа прещип. — Гласът бе в далечината и заглъхваше, докато спореше с някого.
Нещо прошумоля близо до ухото му, той се обърна и видя гарван. Стоеше на тревата само на крачка от него, петно от разрошени от вятъра черни пера, което го гледаше с черното си блеснало око. Явно реши, че не представлява заплаха, извърна небрежно шия и заби острия си клюн в окото на Джак Рандал.
Джейми се надигна рязко с вик на отвращение и вихрено движение, което накара гарвана да размаха криле и да изграчи тревожно.
— О! Ей там!
Чу се джвакане по мочурливата земя и едно лице изникна пред него, после нечия ръка приятно легна на рамото му.
— Жив е! Хайде, Макдоналд! Помогни малко; няма да може да ходи сам. — Бяха четирима и с доста усилия го изправиха, после преметнаха немощните му ръце на раменете на Юън Камерън и Иън Маккинън.
Искаше да им каже да го оставят; решимостта му се бе завърнала със събуждането и той си спомни, че трябва да умре. Но присъствието им беше така приятно, че не можа да устои. След почивката отново усещаше изтръпналия си крак и знаеше колко сериозна е раната. При всички случаи скоро щеше да умре; слава богу, че нямаше да е сам, в тъмното.
— Вода? — Ръбът на чашата притисна устата му и той се надигна колкото да отпие, като внимаваше да не я изплюе. Една ръка докосна за миг челото му и се отдръпна.
Той гореше; усещаше пламъците зад очите си, когато ги затвореше. Устните му бяха напукани и разранени от жегата, но тя беше за предпочитане пред студа, който го връхлиташе на пориви. Поне когато изгаряше, можеше да лежи спокойно; тръпките от студа събуждаха спящите демони в крака му.
Мърто. Имаше ужасно предчувствие за кръстника си, но не и спомен, който да му придаде облик. Мърто беше мъртъв; знаеше, че е така, но не и защо или как е узнал. Половината от армията на планинците беше избита, изклана в тресавището — толкова успя да разбере от приказките на мъжете в селската къща, но не помнеше нищо от самата битка.