Роби издаде отвратен звук.
— От изтеклото при раждането ли? — попита той невярващо. — Господи!
На Джейми също леко му се догади от сведенията за тези съвременни медицински методи.
— Ами да — рече той на Роби, като се опитваше да звучи небрежно, — те ядат жаби, все пак. И охлюви. Сигурно тез мръсотии не са им толкова неприятни, като се замисля. — А всъщност си мислеше колко ли време ще мине, преди и те самите да започнат да ядат жаби и охлюви, но реши да запази тези мисли за себе си.
Роби издаде звуци като от повръщане.
— Божке, не ща да съм франсе!
Фъргъс, който стоеше близо до него, се завъртя и го халоса светкавично с юмрук. Той беше дребен и слаб за възрастта си, но въпреки това силен и с невероятно точен прицел за слабите места на един мъж, знание, придобито от времето му на невръстен джебчия по улиците на Париж. Ударът изкара въздуха на Роби и той се преви на две, като издаде звук като от спукан мях.
— Проявявай уважение към по-висшите, ако обичаш — рече надменно Фъргъс. Лицето на Роби смени няколко нюанса на червеното, устата му се отвори и затвори като на риба, докато се опитваше да си поеме дъх. Очите му бяха изскочили от огромната изненада и той изглеждаше така странно, че Джейми едва се сдържа да не се разсмее, въпреки тревогите за Джени и раздразнението си от кавгата на момчетата.
— Вие двамата ще се спрете ли… — започна той, когато бе прекъснат от вика на Младия Джейми, който досега бе мълчал, очарован от разговора.
— Какво? — извърна се Джейми и ръката му сама посегна към пищова, който носеше винаги щом напускаше пещерата, но в обора нямаше английски войници, както почти очакваше.
— Какво става, по дяволите? — попита той. После проследи посоката, в която сочеше пръста на момчето, и ги видя. Три малки черни точици, които се носеха из осеяното с кафяви изсъхнали растения картофено поле.
— Гарвани — каза тихо той и усети как косата на тила му настръхва. Защото идването на тези птици на войната и смъртта в къща, в която има родилка, бе възможно най-лошата поличба. Един от тях дори кацна на покрива.
Без дори да се замисли, Джейми извади пищова от колана си, опря дулото на предмишницата си и се прицели внимателно. Разстоянието от обора до покрива на къщата беше голямо, а и гарванът бе високо. Но все пак…
Пищовът отскочи в ръката му и гарванът се взриви в облак от черни пера. Двамата му другари се стрелнаха във въздуха като изстреляни от експлозията, запляскаха лудо с криле, а дрезгавите им писъци бързо заглъхнаха в зимния въздух.
— Mon Dieu! — възкликна Фъргъс. — C’est bien, ça![3]
— Уха, страшен изстрел, сър. — Роби, все още зачервен и леко задъхан, се бе възстановил навреме, за да види изстрела. Сега кимна към къщата и посочи с брадичка. — Вижте, сър, това не е ли акушерката?
Тя беше. Госпожа Инес подаде глава от прозореца на втория етаж, светлата ѝ коса се разлетя, когато се наведе да погледне към двора. Вероятно бе чула изстрела и се страхуваше, че е станало нещо. Джейми излезе навън и помаха към прозореца.
— Всичко е наред — извика той. — Дребен инцидент. — Не искаше да споменава гарваните, за да не би тя да каже на Джени.
— Качете се! — изкрещя акушерката. — Детето се роди и сестра ви ви вика!
Джени отвори едно око, синьо и леко скосено, като неговото.
— Значи дойде, а?
— Исках някой да е тук… поне за да се моли за теб — рече той намусено.
Тя затвори окото и устните ѝ се извика леко. Стори му се, че много прилича на една картина, която бе видял във Франция — стара картина, нарисувана от някакъв италианец, но все пак хубава.
— Голям си глупак… и съм доволна от това — рече тя тихо. Отвори очи и погледна към вързопчето, което държеше в свитата си ръка.
— Искаш ли да го видиш?
— О, него ли, наистина ли? — С ръце на опитен чичо, той вдигна малкото вързопче и го сгуши до себе си, после отметна одеялото, което засенчваше лицето му.
Очите му бяха плътно затворени, миглите не се виждаха в дълбоката извивка на клепачите. А клепачите бяха силно скосени над румените кръгли бузки и обещаваха, че може би — поне по тази отличителна черта — ще прилича на майка си.
Главата беше странно буцеста, издължена така, че смущаващо му заприлича на ритнат пъпеш, но малката пухкава уста бе отпусната и спокойна, влажната розова горна устна потрепваше леко от похъркване след изтощението на това да се родиш.
— Трудно ли беше? — попита Джейми, говореше на детето, но отговори майката.