— Ти си гледай твоята работа, по дяволите! — Сърцето му бумтеше. Обърна ѝ гръб и тръгна към прозореца, където се втренчи невиждащ някъде отвъд конюшнята.
— Знам, че скърбиш за Клеър. — Гласът ѝ беше съвсем тих. — Мислиш ли, че аз ще мога да забравя Иън, ако не се върне? Но е време да продължиш напред, Джейми. Нали не мислиш, че Клеър би искала да живееш сам цял живот, без да има кой да те утеши и да ти роди деца?
Той не отговори дълго време, просто стоеше и усещаше топлината на малката, покрита с пух главичка до врата си. Виждаше неясния си образ в замъгленото стъкло, висок, мръсен, раздърпан мъж и бялото вързопче странно наместено под мрачното му лице.
— Тя носеше дете — каза той най-сетне, говореше на отражението си. — Когато… когато я загубих. — Как иначе да го каже? Нямаше как да обясни на сестра си къде е Клеър… или поне къде се надяваше, че е отишла. И че не може да помисли за друга жена, защото се надява, че тя е още жива, макар и завинаги загубена за него.
Джени дълго не отговори, накрая рече тихо:
— Затова ли дойде днес?
Той въздъхна и се обърна към нея, като облегна глава на студеното стъкло. Сестра му лежеше по гръб, тъмната ѝ коса бе пръсната по възглавницата, а погледът ѝ беше омекнал.
— Да, може би — рече той. — Не можах да помогна на жена си; сигурно съм си мислел, че мога да помогна поне на теб. Не че успях — добави с горчивина. — И за теб бях така безполезен, както и за нея.
Джени протегна ръка към него, изглеждаше разстроена.
— Джейми, мо крид[4] — рече тя, но спря, очите ѝ се отвориха широко, защо се чу силен трясък и викове от къщата долу.
— Света Богородице! — рече тя и пребледня още повече. — Англичаните!
— Господи! — Това бе колкото възклицание, толкова и молитва. Той се озърна бързо към прозореца, преценявайки възможностите да се скрие или да избяга. По стълбите вече се чуваше тропот на ботуши.
— Гардеробът, Джейми! — прошепна трескаво Джени. И без колебание, той влезе в гардероба и го затвори.
Вратата на стаята се отвори с трясък само след миг и вътре нахлу мъж с червена куртка и заострена шапка, който бе извадил сабята си. Капитанът на драгуните спря и огледа бързо стаята, накрая погледна към дребната фигура в леглото.
— Госпожа Мъри? — попита той.
Джени се опита да се надигне.
— Аз съм. И кой дявол ви докара в къщата ми? — попита тя. Лицето ѝ беше бледо и лъщеше от пот, а ръцете ѝ трепереха, но тя бе вирнала брадичка и гледаше дръзко мъжа. — Махайте се!
Без да ѝ обръща внимание, той прекоси стаята до прозореца; Джейми видя как силуета му изчезва зад ръба на гардероба, после се появи отново, обърна се и заговори на Джени.
— Един от съгледвачите ми докладва, че е чул изстрел около къщата неотдавна. Къде са мъжете?
— Няма мъже. — Треперещите ѝ ръце не можеха вече да я удържат и Джейми видя как сестра му се отпуска назад върху възглавниците. — Отведохте вече съпруга ми — най-големият ми син е едва на десет. — Тя не спомена Роби и Фъргъс; момчетата на тяхната възраст бяха достатъчно големи, за да бъдат третирани — или тормозени — като мъже, ако капитанът решеше. С малко късмет вероятно си бяха плюли на петите още щом бяха видели англичаните.
Капитанът беше груб мъж на средна възраст, който явно не се доверяваше лесно.
— Да държиш оръжие в този край е сериозно престъпление — рече и се обърна към войника, който бе влязъл в стаята след него. — Претърси къщата, Дженкинс.
Трябваше да повиши глас, защото от стълбището се чуваше някаква суматоха. Когато Дженкинс се обърна да излезе от стаята, госпожа Инес, акушерката, връхлетя покрай него, макар че той се опитваше да ѝ препречи пътя.
— Оставете горката жена на мира! — изпищя тя и се обърна към капитана, стиснала юмруци. Гласът ѝ трепереше, а косата ѝ се спускаше от забрадката. — Махайте се, проклетници! Оставете я на мира!
— Аз не тормозя господарката ти — започна капитанът с раздразнение, очевидно сметнал госпожа Инес за една от прислужниците. — Аз просто…
— Тя роди едва преди час! Срамота е дори да я гледате така, камо ли…
— Родила ли? — изостри се гласът на капитана и той погледна с внезапен интерес към леглото. — Родихте ли, госпожо Мъри? Къде е детето?
Въпросното дете се размърда в пелените си заради здравата прегръдка на ужасения си чичо.
От дълбините на гардероба той видя лицето на сестра си, бяло чак до устните и сковано като камък.
— Детето е мъртво — рече тя.
Акушерката зина от ужас, но за щастие капитанът бе насочил вниманието си към Джени.