— Ще ида в тайника — каза той тихо, — и до пещерата, когато мръкне.
Джени кимна, но без да го поглежда. Той видя няколко бели косъма сред чернотата, проблясваха като сребро в средата на разделената на път коса.
— Мисля… мисля, че не бива да слизам повече тук — рече той накрая. — Поне за известно време.
Джени не каза нищо, но отново кимна.
6.
След като сме се оправдали с кръвта му[5]
Но стана така, че той слезе отново до къщата. Цели два месеца се кри в пещерата, като рядко дръзваше дори да излезе на лов нощем, защото английските войници все още бяха в околността, разквартирувани в Комар. Те излизаха денем на малки патрули от осем-десет души, претърсваха местността, плячкосваха малкото, което бе останало за плячкосване, и унищожаваха онова, което не можеха да задигнат. И всичко това с благословията на английската корона.
Една пътека минаваше близо до основата на хълма, на който се намираше неговата пещера. Тя бе прокарана от елените и все още служеше за тази цел, макар че само много глупав елен би припарил така близо до миризмата, която се носеше от пещерата. Все пак понякога, когато вятърът духаше в друга посока, Джейми виждаше по някоя групичка червени елени на пътеката или пък откриваше прясна следа в калта до нея на следващия ден.
Пътеката служеше и на онези, които имаха работа по склона на хълма — слава богу, малцина. Вятърът духаше откъм пещерата и той не очакваше да види елен. Лежеше на земята точно до входа на пещерата, където достигаше достатъчно светлина през надвисналите клони на прещипа и офиката, за да може да чете в ясните дни. Нямаше кой знае колко книги, но Джаред все пак бе успял да прокара контрабандно няколко с подаръците си от Франция.
Този яростен дъжд ме принуди да се захвана отново за работа, а именно да изкопая дупка в новото ми укрепление, като водосточна тръба, за да може водата да се оттича, иначе щеше да наводни пещерата ми. След като прекарах известно време в нея и не се случиха нови трусове, започнах да се успокоявам; и сега, за да повдигна духа си, от което наистина имах огромна нужда, отидох до малкия си склад и отпих малка глътка ром, който много пестях, но знаех, че свърши ли, ще е завинаги.
Цяла нощ валя и голяма част от следващия ден, затова не можех да изляза навън; но умът ми се успокои и започнах да мисля…[6]
Сенките по страницата помръдваха, когато храстите над него се разлюляха. С изострени инстинкти, той долови веднага промяната на вятъра — а с нея и звука от гласове.
Скочи на крака и хвана кинжала на кръста си. Като спря само за миг, за да сложи книгата на скалния ръб, той се хвана за гранитната издатина, която използваше за опора, и се издърпа към стръмната тясна кухина, която представляваше входът на пещерата.
Проблясък на нещо червено и на метал на пътеката долу го удари като юмрук от шок и раздразнение. По дяволите! Не се страхуваше, че някой войник ще напусне пътеката — те бяха зле екипирани дори за обикновен преход по откритото мочурливо поле от торф и прещип, камо ли да тръгнат из храсталаците по стръмен склон като този — но присъствието им така близо означаваше, че не може да рискува да напусне пещерата преди мръкнало дори за да си налее вода или да се облекчи. Хвърли поглед към каната, но вече знаеше, че е почти празна.
Вик привлече вниманието му отново към пътеката долу и той едва не се изпусна от скалната издатина. Войниците се бяха събрали около малка фигура, която се бе прегърбила под тежестта на буре. Това беше Фъргъс, тръгнал нагоре, за да му донесе буре с прясно сварен ейл. По дяволите, по дяволите! Добре щеше да му се отрази този ейл, от месеци не беше близвал.
Вятърът пак се бе променил, затова той долови само откъслечни думи, но малката фигурка като че ли спореше с войника пред нея, като жестикулираше яростно със свободната си ръка.
— Идиот! — рече Джейми под нос. — Дай им го, малоумнико!
Един войник посегна с две ръце към бурето, но пропусна, защото малката тъмнокоса фигурка отскочи ловко назад. Джейми се удари по челото от ярост. Фъргъс не можеше да устои на изкушението да се изрепчи на властта — особено на английската власт.
Малката фигурка сега се пързаляше надолу по хълма и викаше нещо на преследвачите си.
— Глупак! — изсъска Джейми. — Хвърляй го и бягай!
Вместо да хвърли бурето и да избяга обаче, Фъргъс, явно уверен в бързината си, се обърна с гръб към войниците и започна да върти задник пред тях. Явно достатъчно вбесени, за да рискуват да хукнат по влажната трева, неколцина от червените куртки скочиха на пътеката след него.