— Много ли боли?
— Не, милорд — отвърна Фъргъс. Внезапно издайническо потрепване от болка прекоси чертите му и той се ухили безсрамно. — Е, не толкова много. А и мадам беше много щедра с уискито.
На масичката до него имаше пълна чаша, но от нея липсваше съвсем малко течност. Фъргъс, свикнал на френско вино, не обичаше особено уиски.
— Съжалявам — каза пак Джейми. Нямаше какво друго да каже. Нищо не можеше да каже, защото гърлото му се сви. Погледна бързо надолу, защото знаеше, че Фъргъс ще се разстрои, ако го види да плаче.
— О, милорд, не се тревожете толкова. — В гласа му се долавяше нотка от старата дяволитост. — Аз извадих късмет.
Джейми преглътна с мъка, преди да отговори:
— Тъй е, жив си — и слава на Бога!
— И не само това, милорд! — Джейми вдигна очи и го видя да се усмихва, макар да беше много блед. — Помните ли какво се разбрахме, милорд?
— Какво?
— Когато ме взехте на работа в Париж. Тогава ми казахте, че ако ме арестуват и екзекутират, вие ще давате меси за душата ми цяла година. — Здравата му ръка потрепна към очукания зеленикав медальон, който висеше на шията му — свети Дисмас, покровителя на крадците. — Но ако изгубя ухо или ръка, докато работя за вас…
— Ще те издържам до края на живота ти. — Джейми не знаеше да се смее ли, или да плаче, и затова се задоволи с потупване по ръката му, която сега лежеше кротко на завивката. — Да, помня. Можеш да си сигурен, че ще изпълня обещанието си.
— О, аз винаги съм ви вярвал, милорд — увери го Фъргъс. Явно се изморяваше; бледите му бузи бяха станали още по-бели и рошавата черна коса падна пак на възглавницата. — Аз съм такъв късметлия — промърмори той още усмихнат. — Защото само с един удар си спечелих доживотна издръжка, нали?
Джени го чакаше, когато той излезе от стаята на Фъргъс.
— Ела до скривалището на свещеника с мен — каза той, като я хвана за лакътя. — Трябва да поговорим, а аз не бива да оставам дълго тук.
Тя го последва без коментар по каменния заден коридор, който разделяше кухнята от килера. Сред плочите на пода имаше дървен панел, в който бяха пробити дупки и изглеждаше зазидан. На теория през него влизаше въздух в избата долу и ако някой подозрителен решеше да провери, щеше да види, че избата, в която се влизаше от вкопана врата отвън, наистина има такъв панел на тавана.
Не се виждаше обаче, че панелът всъщност осигурява светлина и въздух на малък тайник, изграден точно зад избата, в който се влизаше, като се издърпаше панелът, заедно с покритата с хоросан рамка, и така се разкриваше късо стълбище към малко помещение.
То беше едва пет квадратни стъпки, без никакви мебели, освен груба пейка, одеяло и нощно гърне. Имаше и огромна кана с вода и малка кутия твърди сухари. Всъщност то бе пристроено към къщата едва през последните години и затова не беше „дупката на свещеника“, както го наричаха, защото никакъв свещеник не го беше обитавал. Но пък без съмнение си беше дупка.
Двама души можеха да се сместят в нея само като седнеха един до друг на пейката, и Джейми се настани до сестра си още щом нагласи капака над главите им и се спусна по стълбата. Поседя мълчаливо за миг, после пое дъх и започна:
— Не мога да издържам повече. — Говореше така тихо, че Джени бе принудена да се наведе към него, като свещеник, изслушващ изповед. — Не мога. Трябва да замина.
Седяха така близо един до друг, че той усещаше надигането и спадането на гърдите ѝ при всеки дъх. Тя посегна и хвана ръката му, малките ѝ силни пръсти стиснаха неговите.
— Пак ли ще бягаш към Франция? — Той се бе опитал да избяга във Франция вече два пъти, но всеки опит бе осуетяван от английската охрана по пристанищата. Никаква маскировка не можеше да помогне на човек с неговия ръст и тен.
Той поклати глава.
— Не. Ще се оставя да ме заловят.
— Джейми! — Във вълнението си Джени позволи на гласа си да се надигне за миг, но го сниши отново, защото той стисна предупредително ръката ѝ.
— Джейми, не можеш! — рече тя по-тихо. — Господи, човече, ще те обесят!
Джейми бе свел глава като в размисъл, но я поклати категорично.
— Не мисля. — Погледна сестра си, после бързо извърна очи. — Клеър… тя имаше Дарбата. — И така можеше да се каже, макар да не беше съвсем истина. — Тя видя какво ще се случи при Калоден… тя знаеше. И ми каза какво ще стане после.
— О… — тихо рече Джени. — Така било значи. Затова ме накара да засадим картофи… и да построим това място.