— Аха. — Той стисна леко ръката на сестра си, после я пусна и се извърна на тясната пейка към нея. — Тя ми каза, че Короната ще преследва известно време якобитите — и така стана — добави с горчивина. — Но след първите няколко години вече няма да екзекутират заловените… само ще ги хвърлят в затвора.
— Само! — повтори сестра му. — Ако ще заминаваш, Джейми, върви в пущинака, но не се предавай, за да те хвърлят в английски затвор, без значение дали ще те обесят…
— Чакай. — Ръката му на рамото ѝ я спря. — Не съм ти казал още всичко. Не мисля просто да ида при англичаните и да се предам. Има голяма награда за главата ми, нали? Ще е жалко да я изпуснем, не мислиш ли? — Опита да го каже с усмивка, а тя се втренчи в него.
— Света Майко! — прошепна. — Значи искаш някой да те предаде?
— Ами да, само привидно. — Той бе измислил този план сам в пещерата, но досега не му се струваше съвсем реален. — Мисля си, че Джо Фрейзър ще е най-подходящ.
Джени притисна юмрук към устните си. Тя беше умна; Джейми знаеше, че вече е схванала плана… заедно с всичките му последствия.
— Но, Джейми — прошепна тя. — Дори да не те обесят веднага… а туй си е голям риск… Джейми, може да те убият, когато те заловят!
Раменете му внезапно увиснаха, под бремето на нещастието и изтощението.
— За бога, Джени! Мислиш ли, че ме е грижа?
Настъпи дълга тишина, преди тя да отговори:
— Не, не мисля. И не мога да те виня. — Замълча за миг, за да успокои гласа си. — Но мен ме е грижа. — Пръстите ѝ нежно докоснаха тила му, погалиха косата. — Затуй ще се пазиш, нали, главанако?
Отдушникът над тях потъмня за миг и се чу трополенето на леки стъпки. Една от прислужниците сигурно отиваше към килера. После сумрачната светлина се завърна и той отново можеше да вижда лицето на Джени.
— Аха. Ще се пазя — прошепна.
Отне им повече от два месеца, за да уредят всичко. Когато най-сетне дойде вестта, беше пролет.
Той седеше на любимата си скала, близо до входа на пещерата, и гледаше как звездите изгряват. Дори в най-страшното време след Калоден винаги успяваше да намери миг покой по това време на деня. Когато светлината изтляваше, сякаш всичко бе озарено отвътре и се очертаваше на фона на небето или земята съвършено ясно. Той можеше да види формата на мушица, невидима на светло, сега очертана в здрача от триъгълна тъмна сянка, която я караше да изпъква на стеблото, на което бе кацнала. След миг щеше да полети.
Той погледна към долината, опитваше се да види чак зад черните борове, които поръбваха далечния склон. И после нагоре, към звездите. Орион бе там, яздеше величествено хоризонта. Плеядите, едва видими на притъмняващото небе. Може би гледаше небето за последно и трябваше да му се наслади. Мислеше за затвора, за решетките, ключалките и дебелите стени, и си спомни Форт Уилям. Затворът Уентуърт. Бастилията. Каменни стени, дебели четири стъпки, които спираха въздуха и светлината. Мръсотия, воня, глад, гробница за живите…
Прогони тези мисли. Беше избрал пътя си и бе доволен от него. Все пак погледна отново към небето, търсеше Телец. Не най-красивото съзвездие, но неговото съзвездие. Роден под знака на бика, упорит и силен. Надяваше се, че е достатъчно силен, за онова, което смяташе да стори.
Сред засилващите се звуци на нощта се чу рязко, пронизително изсвирване. Можеше да е крясък на бекас в езерото, но той разпозна сигнала. Някой идваше по пътеката… приятел.
Беше Мери Макнаб, която бе станала прислужница в Лалиброх след смъртта на съпруга си. Обикновено идваха синът ѝ Роби или Фъргъс, които му носеха храна и новини, но и тя бе идвала няколко пъти.
Носеше кошница, необичайно добре заредена, със студена печена яребица, пресен хляб, няколко стръка зелен лук, шепа ранни череши и манерка с ейл. Джейми огледа това изобилие и вдигна очи с крива усмивка.
— Прощалната вечеря, а?
Тя кимна мълчаливо. Беше дребна жена, тъмната ѝ коса бе силно прошарена, а трудният живот бе оставил дълбоки следи по лицето ѝ. Все пак очите ѝ бяха меки и кафяви, а устните все още пълни и с красива извивка.
Той осъзна, че се взира в устата ѝ, и бързо се извърна отново към кошницата.
— Боже, така ще се натъпча, че няма да мога да помръдна. Има дори кейк! Как успяхте, дами?
Тя сви рамене… не беше много по приказките… и взе кошницата от него, като тръгна да нареди храната на дървената дъска, поставена върху камъни. Сервира за двама. Това не беше нищо необичайно; и друг път беше вечеряла с него, за да му разкаже клюките в околията, докато ядат. И все пак, ако това беше последното му ядене, преди да напусне Лалиброх, той бе изненадан, че нито сестра му, нито момчетата бяха дошли да го споделят с него. Вероятно в къщата имаше посетители, заради които не можеха да излязат незабелязано.