Той любезно ѝ даде знак да се настани първа, преди да седне и да кръстоса крака на твърдия пръстен под.
— Говорихте ли с Джо Фрейзър? Къде ще стане? — попита той, като си взе от яребицата.
Тя му каза подробностите на плана; ще доведат кон преди зазоряване и той ще препусне през тясната долина по пътя към прохода. После ще завие, ще прекоси скалистите подножия на хълмовете и ще слезе надолу, пак към долината, до Фийзихантс Бърн, сякаш се прибира у дома. Англичаните ще го пресрещнат някъде между Струи и Ескадейл, най-вероятно до Мидмайнс; това беше подходящо място за засада, защото долчинката се издигаше стръмно от двете страни, но до поточето имаше горичка, където можеха да се скрият неколцина души.
След вечерята тя прибра всичко в кошницата, като остави достатъчно храна за малка закуска, преди той да потегли на зазоряване. Той очакваше да си тръгне, но тя не го направи. Започна да рови в пукнатината, където той държеше завивките си, разпъна ги спретнато на пода, отметна одеялата и коленичи до сламеника, отпуснала ръце в скута си.
Той се облегна на стената на пещерата, скръстил ръце. Гледаше вбесен темето на сведената ѝ глава.
— О, така значи, а? И кой го измисли? Ти или сестра ми?
— Има ли значение? — Тя беше спокойна, ръцете ѝ лежаха съвсем неподвижни в скута, тъмната ѝ коса бе гладка под кърпата ѝ.
Той поклати глава и се наведе, за да я изправи.
— Не, няма значение, защото няма да стане. Оценявам готовността ти, но…
Целувката ѝ го прекъсна. Устните ѝ бяха толкова меки, колкото изглеждаха. Той я стисна здраво за китките и я отблъсна от себе си.
— Не! Няма нужда и не ща! — Със смущение установи, че тялото му не е съгласно с това изявление, и с още по-голямо смущение видя, че бричовете му, твърде тесни и протрити, показват издутината на това несъгласие съвсем очевидно за всеки, който реши да погледне. Леката усмивка, която изви тези пълни сладки устни, подсказа, че тя е погледнала.
Той се обърна към входа на пещерата и я побутна леко, при което тя отстъпи встрани и посегна зад себе си, за да развърже полата си.
— Не го прави! — възкликна той.
— И как ще ме спреш? — попита тя, прекрачи свляклата се пола и я сгъна спретнато на едно столче. Тънките ѝ пръсти посегнаха към вървите на корсажа.
— Щом ти не щеш да си идеш, аз излизам — отвърна решително той. Завъртя се и тръгна към изхода на пещерата, но гласът ѝ го настигна.
— Милорд!
Той спря, но не се обърна.
— Не е редно да ме наричаш така.
— Лалиброх е твой, и ще е твой, докато си жив. А щом си негов господар и аз ще те наричам тъй.
— Не е мой. Имението принадлежи на Младия Джейми.
— Не Младия Джейми те прави такъв — отвърна тя решително. — Не сестра ти ме помоли да направя това. Обърни се.
Той се обърна неохотно. Тя стоеше боса, само по риза, със спусната по раменете коса. Беше слаба, като всички напоследък, но гърдите ѝ бяха по-големи, отколкото той си мислеше, и зърната им личаха през тънката тъкан. Ризата бе протрита като останалите ѝ дрехи, разнищена по ръба и раменете, почти прозрачна на места. Той затвори очи.
Усети лек допир по ръката си и си наложи да остане неподвижен.
— Знам какво си мислиш — рече тя. — Защото съм те виждала с твоята дама и знам как беше между вас. Аз никога не съм го имала — добави с по-тих глас, — и с двамата ми мъже. Но мога да позная истинската любов и не искам да си мислиш, че я предаваш.
Докосването ѝ, леко като перце, се премести на бузата му и загрубелият от работа палец проследи вдлъбнатинката от носа до устата.
— Аз искам — рече тя тихо — да ти дам нещо друго. Нещо сигур по-малко, но ще ти е от полза; нещо, което ще те държи цял. Сестра ти и децата не могат да ти го дадат… но аз мога. — Той чу как тя си поема дъх и допирът ѝ изчезна от лицето му.
— Ти ми даде дом, живот и сина ми. Няма ли да ми позволиш да ти дам нещо толкоз малко в замяна?
Той усети как сълзите жилят клепачите му. Лекият допир мина по лицето му, попи влагата от очите му и приглади рошавата му коса. Той вдигна ръце, бавно, и посегна към нея. Тя пристъпи в прегръдката му така спокойно и простичко, сякаш нареждаше трапеза или постилаше легло.
— Аз… не съм го правил от много време — рече той, внезапно смутен.
— Аз също — отвърна тя с лека усмивка. — Но ще си спомним как се прави.