Малко по-трудно се справихме с Фъргъс. Той настояваше да дойде с нас. Изтъкваше аргумент след аргумент, а когато разбра, че шотландските контрабандисти ще ни придружат, възраженията му станаха още по-енергични.
— Тях ще ги вземете, а мен не? — Цялото му лице изразяваше възмущение.
— Точно така — отговори категорично Джейми. — Всички контрабандисти, до един, са или вдовци, или ергени, но ти си женен. — Той отправи многозначителен поглед към Марсали, която наблюдаваше спора ни с напрегнато лице. — Мислех си, че е много млада за женитба, и сбърках; но съм сигурен, че е много млада за вдовица. Оставаш тук. — И той се извърна, за да покаже, че въпросът е приключен.
Вече беше тъмно, когато потеглихме с катера на Грей — трийсетфутов военен еднопалубен кораб. Под навеса за лодки зад нас лежаха двамата пристанищни работници със запушени усти. Съдът беше малък, едномачтов, по-голям от рибарската лодка, с която се бяхме изкачили по течението на река Ялахс, но все пак размерите му едва стигаха, за да му спечелят определението „корабче“.
Въпреки всичко изглеждаше достатъчно издръжлив и скоро се озовахме извън пристанището на Кингстън и се заклатушкахме в свежия вечерен бриз, устремени към Испаньола.
Контрабандистите се заеха с управлението на катера, а аз, Джейми и Лоренц седнахме на една от дългите пейки край перилата. Заговорихме ту за едно, ту за друго, но след известно време се умълчахме и всеки потъна в мислите си.
Джейми започна да се прозява и най-накрая се подчини на настояванията ми и се съгласи да легне на пейката с глава в скута ми. Самата аз бях прекалено напрегната, за да ми се доспи.
И Лоренц беше буден — беше вдигнал поглед към небето, скръстил ръце зад главата си.
— Тази вечер въздухът е влажен — продума той и кимна към сребристия полумесец над главите ни. — Виждаш ли мъглата над луната? Преди зазоряване може да завали — странно за това време през годината.
Разговорът за времето като че ли се оказа достатъчно скучен, за да успокои напрегнатите ми нерви. Започнах да галя Джейми по косата — колко гъста и мека я усещах под пръстите си!
— Така ли? — попитах. — Май и ти, и Джейми можете да разгадавате времето по небето. Аз знам само онази стара поговорка — „Залез ален вечерта, морякът вдига веселба. Изгрев ален сутринта — моряка чака го беда.“ Не видях какъв цвят беше небето тази вечер. Ти видя ли?
Лоренц се засмя непринудено.
— Светло пурпурно — отговори той. — Не знам дали ще бъде червено на сутринта, но се изненадвам колко често такива признаци се оказват верни. Но, разбира се, тук играе роля и научният принцип — светлината се пречупва от влагата във въздуха, както наблюдавахме сега с луната.
Повдигнах брадичка и изпитах удоволствие от полъха на бриза, който повдигаше тежката коса, падаща върху врата ми.
— Но какво ще кажеш за странните явления? За свръхестествените неща? — попитах аз. — За нещата, за които правилата на науката сякаш не важат?
„Аз съм учен“, спомних си как ми каза веднъж той. Лекият акцент като че ли само подсилваше спокойния му делови маниер. „Не вярвам в призраци.“
— Какви например са тези явления?
— Ами… — За миг се помъчих да се сетя за нещо, а после прибягнах до примерите на самата Гейли. — Например хората с кървящи рани, като тези на Исус? Астралните пътувания? Виденията, проявленията на свръхестественото… онези странни неща, за които няма рационално обяснение?
Лоренц изсумтя и се намести по-удобно на пейката до мен.
— Бих казал, че работата на науката е само да наблюдава — отговори той. — Да търси отговори там, където може да ги намери, но да си дава сметка, че на този свят съществуват много неща, за които няма да бъде намерена никаква причина — не защото такава причина не съществува, а защото ние знаем прекалено малко, за да я открием. Задачата на науката не е непременно да настоява за обяснение, а само да наблюдава с надеждата, че обяснението само ще се появи.
— Това може да е типично за науката, но не е характерно за човешката природа — възразих аз. — Хората винаги искат обяснение.
— Така е. — Темата започваше да събужда интереса му; той се облегна назад, скръсти ръце на шкембенцето си и възприе тон на лектор. — Точно по тази причина учените градят хипотези — предположения за причината за дадено наблюдение. Но никога не бива да бъркаме хипотезата с обяснение — с доказателство. Виждал съм много неща, които могат да бъдат описани като странни. Например рибопадът — явление, при което много риби, от един и същи вид, държа да отбележа, и с една и съща големина, ненадейно започват да се изсипват от ясно небе върху сушата. Изглежда, че за това явление не съществува никакво рационално обяснение — и все пак доколко е уместно да го приписваме на някаква свръхестествена намеса? На пръв поглед не ти ли се струва много по-вероятно някакъв божествен разум да е решил да се позабавлява, като ни засипе с риба от морето, отколкото да е настъпило някакво метеорологично явление — внезапен пороен дъжд, торнадо, нещо от този род? — което, макар и невидимо за нас, все още упражнява въздействието си? И все пак… — гласът му стана по-замислен — защо — и как! — е възможно едно природно явление като внезапния пороен дъжд да отреже главите — само главите! — на всички риби?