Той рязко си пое дъх, но не отговори веднага. Усещах как обръща думите в ума си, опитвайки се да реши как да изрече това, което ледената тръпка в костите ми вече ми беше казала.
Когато най-после чух отговора, той дойде не от Лоренц, а от Джейми.
— Открихме ги — каза тихо той от тъмнината. Ръката му се отпусна върху коляното ми и леко го стисна. — Недей задава повече въпроси… защото няма да ти кажа.
Разбрах. Исмаил със сигурност е бил прав — човекът с Гейли положително е бил Иън, защото Джейми не можеше да понесе мисълта за никаква друга възможност. Положих ръка върху главата му и той леко се размърда — обърна се така, че дъхът му погали ръката ми.
— „Блажени, които не са видели — прошепнах аз едва чуто, — и са повярвали.“
Малко преди зазоряване хвърлихме котва в един малък безименен залив на северния бряг на Испаньола. Насреща си видях тясна пясъчна ивица, осеяна със скали; от една пукнатина в камъните започваше тясна пясъчна пътека, водеща към вътрешността на острова.
Джейми ме пренесе през няколкото крачки, които ни отделяха от брега, пусна ме и се обърна към Инес, който беше прегазил до брега с един от пакетите с храна.
— Благодаря — каза формално Джейми. — Тук пътищата ни се разделят; ако е рекла Светата Дева, ще се срещнем пак тук след четири дни.
Тясното лице на Инес се сгърчи в изражение на изненада и разочарование, а после се отпусна примирено.
— Добре — каза той. — Значи аз ще пазя лодката, докато всички вие се върнете.
Джейми забеляза изражението му, усмихна се и поклати глава.
— Не си само ти; ако ми трябваше силна ръка, най-напред към теб щях да се обърна. Не, всички вие оставате тук, освен жена ми и евреинът.
Примирението отстъпи място на неподправена изненада.
— Оставаме тук? Всичките? Но няма ли да ти трябваме, Мак Дуб? — Той погледна с тревожно присвити очи към скалите, натежали от цъфнали пълзящи растения. — Това място ми изглежда страшно; не бива да ходите там сами, без приятели.
— Ако останеш тук, както ти казах, Дънкан, това за мен ще бъде най-голямото доказателство за приятелство — каза Джейми; леко сепната, аз осъзнах, че никога преди не съм чувала малкото име на Инес.
Инес отново погледна към скалите и на слабото му лице пак се изписа тревога, но после сведе глава в знак на съгласие.
— Както кажеш, Мак Дуб. Но нали знаеш, че сме готови — всичките?
Джейми извърна глава настрана и кимна.
— Знам, Дънкан — каза тихо той, обърна се, протегна ръка и Инес го прегърна, като непохватно го потупа по гърба.
— Ако дойде кораб — продължи Джейми и го пусна, — тогава искам да се махнете. Нали знаете, че Кралският флот ще търси този катер? Не вярвам да дойдат да го търсят тук, но ако дойдат — или ако изобщо нещо ви заплаши, — тогава се махнете. Веднага отплавайте.
— И да те оставим тук? Не. Можеш да ми наредиш много неща, Мак Дуб, и аз ще ги изпълня — но не и това.
Джейми се намръщи и поклати глава; изгряващото слънце озари косата му и я изпълни с искри, както и наболата брада, обви главата му в огън.
— Нито аз, нито жена ми ще имаме някаква полза, ако те убият, Дънкан. Прави това, което ти казвам. Ако дойде кораб, тръгвайте!
После се извърна настрана и отиде да се сбогува с останалите шотландци.
Инес въздъхна дълбоко. На лицето му беше изписано дълбоко неодобрение, но все пак спря да възразява.
В джунглата беше горещо и влажно и тримата почти не говорехме, докато вървяхме към вътрешността на острова. Нямаше какво да си кажем — двамата с Джейми не можехме да споменем за Бриана пред Лоренц, а нямаше как да съставим какъвто и да било план, преди да стигнем до Абандаве и да видим какво ни очаква там. През нощта спах неспокойно, на няколко пъти се събуждах и всеки път виждах Джейми, облегнал гръб на едно дърво срещу мен и вперил невиждащ поглед в огъня.
По обяд на втория ден стигнахме до мястото. Пред нас се издигаше стръмен, скалист хълм от сив варовик, обсипан с трънливо алое и четина от груба трева. И на хребета му ги видях — огромни побити камъни, мегалити, наредени в груб кръг около върха на хълма.
— Не ми каза, че има каменен кръг — промълвих аз. Почувствах, че ми прималява, при това не само от горещината и влагата.
— Добре ли си, госпожо Фрейзър? — погледна ме Лоренц с известна тревога. Дружелюбното му лице се беше зачервило под загара си.
— Да — отговорих аз, но очевидно, както обикновено, изражението ми ме беше издало, защото само след секунда Джейми се приближи, взе ръката ми и обви своята около кръста ми, за да ме подкрепи.