— За бога, внимавай, сасенак! — прошепна той. — Не се приближавай до тези неща!
— Трябва да разберем дали Гейли е там, с Иън — отговорих аз. — Хайде!
Заставих краката си да се раздвижат, макар и с неохота, и той тръгна с мен, без да спира да си мърмори под нос нещо на келтски — стори ми се, че е молитва.
— Поставили са ги там много отдавна — каза Лоренц, когато се изкачихме до билото на хълма, само на около метър от камъните. — Тези, които са ги побили там, не са били роби, а местните жители на островите.
Кръгът беше празен и изглеждаше безобиден — само изумителен кръг от големи камъни. Джейми тревожно гледаше лицето ми.
— Чуваш ли ги, Клеър? — попита той.
Лоренц изглеждаше стреснат, но не каза нищо, докато аз внимателно заобикалях най-близкия камък.
— Не знам — отговорих аз. — Днес не е подходящ ден — нито е Слънчев празник, нито Огненият празник. Сега може да не е отворен. Не знам.
Здраво стиснала ръката на Джейми, аз предпазливо се отправих напред и се заслушах. Във въздуха сякаш се носеше леко бръмчене, но може би не беше нищо повече от обичайния звук на насекомите в джунглата. Много леко положих длан върху най-близкия камък.
Смътно си дадох сметка, че Джейми вика името ми. Някъде в мен съзнанието ми водеше битка на физическо ниво, полагаше усилия да вдига и спуска диафрагмата ми, да свива и отпуска камерите на сърцето ми. Ушите ми бяха изпълнени с пулсиращо бръмчене, вибрация, прекалено дълбока, за да е звук, която туптеше в мозъка на костите ми. И в някакво малко, спокойно кътче в центъра на този хаос стоеше Гейли Дънкан и зелените ѝ очи се усмихваха, вперени в моите.
— Клеър!
Сега лежах на земята. Джейми и Лоренц се бяха навели над мен и лицата им изглеждаха мрачни и загрижени на фона на небето над нас. Бузите ми бяха мокри, а по врата ми се стичаше струйка вода. Примигнах и предпазливо размърдах крайниците си, за да съм сигурна, че още ги имам.
Джейми остави кърпичката, с която допреди миг навлажняваше лицето ми, и ме вдигна да седна.
— Добре ли си, сасенак?
— Да — отговорих аз, все още леко объркана. — Джейми… тя е тук!
— Коя? Госпожа Абърнати? — Лоренц рязко вдигна тежките си вежди и припряно погледна назад, сякаш очакваше тя да се материализира тук, пред нас.
— Чух я… видях я… каквото и да беше това. — Разумът ми бавно се възвръщаше. — Тя е тук. Не е в кръга, а някъде наблизо.
— Можеш ли да кажеш къде? — Ръката на Джейми се беше отпуснала на колана му, а очите му трескаво оглеждаха околността.
Поклатих глава, затворих очи и се опитах — с нежелание — да извикам в паметта си мига, в който я видях. В главата ми нахлуха впечатления за мрак, за влага и хлад, и проблясването на червена светлина на факла.
— Мисля, че се намира в някоя пещера — промълвих аз, удивена. — Има ли наблизо пещера, Лоренц?
— Има — отговори той, без да откъсва от лицето ми изпълнения си с неимоверно любопитство поглед. — Входът е недалеч оттук.
— Заведи ни. — Джейми вече се беше изправил и вдигаше и мен на крака.
— Джейми — промълвих аз и го спрях, като положих ръка върху неговата.
— Да?
— Джейми… и тя знае, че аз съм тук.
Това наистина го накара да се закове на място. Той не отговори веднага. Видях го как преглъща. А после стисна зъби и кимна.
— А Михеал бхенаихте, дион син бо деамхаинен — промълви тихо той и се обърна към ръба на хълма. „Свети Михаиле, спаси ни от демоните.“
Мракът, който ни обгръщаше, беше непрогледен. Вдигнах ръка към лицето си, усетих как дланта ми докосва носа, но не видях нищо. И все пак тъмнината не извикваше у мен усещането, че се намирам в нищото. Подът на тунела беше неравен, с малки остри частици, които хрущяха под краката ни, а на някои места стените се доближаваха една до друга толкова, че се чудех как Гейли е успяла да се промъкне.
Дори на местата, в които тунелът се разширяваше и каменните стени се намираха прекалено далеч, за да ги докоснат протегнатите ми напред ръце, пак ги усещах. Все едно да се намираш в тъмна стая с друг човек — някой, който мълчи, но чието присъствие мога да усетя, който никога не се отдалечава на повече от една ръка разстояние от мен.
Джейми ме стискаше здраво за рамото и аз го усещах зад гърба си — топло тяло, което нарушаваше хладната празнота на пещерата.
— Във вярната посока ли вървим? — попита той, когато спрях за миг, за да си поема дъх. — Отстрани има тунели — усещам ги, докато минаваме покрай тях. Откъде знаеш накъде отиваме?