— Чувам. Чувам ги. Ти не ги ли чуваш?
Беше ми ужасно трудно да говоря, да мисля свързано. Тук повикът беше по-различен — не жужене като от кошер, както в Крейг на Дун, а бръмчене, като трептенето на въздуха след ударите на огромна камбана. Усещах звънтенето ѝ в дългите кости на ръцете си, чувствах как отеква в раменете и гръбнака ми.
Джейми стисна ръката ми с всичка сила.
— Остани с мен! — каза той. — Сасенак, не му позволявай да те вземе, остани!
Слепешком протегнах ръце към него и той ме притисна силно до гърдите си. Ударите на сърцето му срещу слепоочието ми бяха по-силни от бръмченето.
— Джейми! Джейми, не ме пускай! — Никога не бях изпитвала такъв страх. — Не ме пускай. Ако ме отведе… Джейми, няма да мога да се върна. Всеки път става все по-лошо. Това ще ме убие, Джейми!
Той ме притисна още по-силно до себе си, докато накрая почувствах как ребрата ми изпукват и се помъчих да си поема въздух. След миг той ме пусна, внимателно ме дръпна настрана, мина покрай мен и тръгна в тунела, без нито за секунда да ме пуска.
— Аз ще тръгна пръв — каза той. — Хвани ме за колана и за нищо на света не се пускай.
Свързани по този начин, двамата бавно продължихме напред в мрака. И Лоренц беше пожелал да дойде, но Джейми не му позволи. Оставихме го да ни чака на входа на пещерата. Ако не се завърнехме, той трябваше да отиде обратно на брега, на уреченото място за среща с Инес и другите шотландци.
Ако не се завърнехме…
Джейми навярно почувства, че го стискам по-силно, защото спря и ме привлече до себе си.
— Клеър — каза тихо той. — Трябва да ти кажа нещо.
Вече знаех какво ще чуя и слепешком посегнах към устата му, за да го спра, но в тъмнината ръката ми само се плъзна по лицето му. Той ме хвана за китката и ме стисна здраво.
— Ако се стигне до избор между нея и един от нас… тогава трябва да бъда аз. Знаеш го, нали?
Знаех го. Ако Гейли беше там и се стигнеше дотам, да се изправим пред риска един от нас да бъде убит, за да я спрем, този риск трябваше да го поеме Джейми. Защото ако той загинеше, аз щях да остана жива — и за разлика от него, можех да я последвам през камъните.
— Знам — прошепнах аз най-накрая. Знаех и това, което той не изрече, и това, което и той знаеше: че ако Гейли вече беше минала през камъните, тогава и аз трябваше да мина.
— Тогава целуни ме, Клеър — прошепна той. — И знай, че за мен ти си по-важна от живота и не съжалявам за нищо.
Не можех да продумам, но го целунах — първо ръката му, с тези свити, топли и корави пръсти, с яката китка на роден майстор на меча, а после и устата. Блаженство, обещание и терзание се сляха в едно, и солта на сълзите, която усетих във вкуса му.
После го пуснах и се обърнах към тунела от лявата страна.
— Насам — казах аз.
Не бяхме направили и десет крачки, когато зърнах светлината.
Беше само слаб отблясък върху камъните в тунела, но се оказа достатъчна, за да ми върне зрението. Изведнъж установих, че мога да видя ръцете и краката си, макар и едва-едва. Дъхът излезе от устата ми като ридание от облекчение и страх. Докато вървях към светлината и тихото бръмчене на камбана, които ме очакваха напред, се почувствах като призрак, който приема материална форма.
Сега светлината стана по-силна, а после пак отслабна, когато Джейми мина пред мен и гърбът му ми закри видимостта. После той се наведе и мина през прохода под една ниска арка. Аз тръгнах след него и излязох на светло.
Помещението беше голямо. Стените, които се намираха най-далеч от факлата, все още бяха студени и черни, потънали в ленивата дрямка на пещерата. Но стената пред нас се беше събудила, просветваше и блестеше. В частиците от запечатани в скалата минерали се отразяваха пламъците на борова факла, закрепена в една пукнатина.
— Значи дойдохте, а?
Гейли беше застанала на колене, приковала поглед в блестящия поток от бял прах, който се стичаше от свития ѝ юмрук и очертаваше ивица върху черния под.
Чух как Джейми издаде някакъв тих звук — наполовина облекчение, наполовина ужас, — когато зърна Иън. Момчето лежеше по хълбок в центъра на една пентаграма. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а устата — запушена с парче бял плат. До него лежеше брадва, изработена от някакъв лъскав черен камък, като обсидиан. Ръбът ѝ беше остър и назъбен, а дръжката — покрита с лъскави мъниста, подредени в африканска шарка от ивици и зигзагове.
— Не се приближавай, лисицо. — Гейли седеше на пети и се зъбеше на Джейми в нещо, което не беше усмивка. Държеше пищов; неговото другарче, заредено и запънато, беше запасано в кожения ѝ колан.