Без да откъсва поглед от Джейми, тя посегна към кесията на колана си и извади още една шепа диамантен прах. Виждах потта по широкото ѝ бяло чело; жуженето от прохода във времето сигурно достигаше и до нея. Призляваше ми, пот се стичаше по тялото ми на вадички.
Фигурата вече беше почти завършена. С внимателно прицелено оръжие, тя посипваше тънката сияеща струя, докато не завърши пентаграмата. Камъните вече бяха поставени в нея — блещукаха разноцветни на пода, свързани от сияещата линия на живака.
— Готово. — Пак седна на пети и въздъхна с облекчение, избърса гъстата си руса коса с опакото на дланта си. — Вече е безопасно. Диамантеният прах спира шума — обясни ми. — Гаден е, нали?
Потупа Иън, който лежеше овързан и със запушена уста на земята пред краката ѝ, очите му се бяха ококорили от страх над бялата кърпа.
— Няма, няма, мо крид. Не се плаши, скоро ще свърши.
— Махни си ръката от него, извратена вещице! — Джейми пристъпи импулсивно напред, с ръка на кинжала, но спря, защото тя вдигна леко дулото на пищова.
— Напомняш ми за чичо си Дугал — каза тя и наклони кокетно глава настрани. — Той беше по-стар от теб сега, когато го срещнах, но ти имаш същото изражение, нали? Сякаш ще вземеш каквото поискаш и никой не може да ти попречи.
Джейми погледна свития на пода Иън, после Гейли.
— Ще си взема моето — каза тихо.
— Но не можеш, нали виждаш? — рече тя любезно. — Още една стъпка и ще те убия. Още не съм те убила, защото Клеър май те обича. — Погледна ме, аз стоях в сенките зад Джейми. И ми кимна.
— Живот за живот, сладка ми Клеър. Ти се опита да ме спасиш веднъж, на Крейг на Дун, и аз те спасих от кладата в Крейнсмюир. Вече сме квит, нали?
Гейли взе малка бутилка, отпуши я и изля внимателно съдържанието ѝ върху дрехите на Иън. Усетих миризма на бренди, силна и замайваща, и факлата просветна по-ярко, когато парите от алкохола я достигнаха. Иън започна да се мята, като издаваше задавени звуци, и тя го ритна силно в ребрата.
— Мирен!
— Не го прави, Гейли — казах аз, но знаех, че няма смисъл.
— Трябва — отвърна тя спокойно. — За това съм предопределена. Съжалявам, че ще трябва да взема момичето, но ще ти оставя мъжа.
— Какво момиче? — Джейми беше стиснал юмруци, кокалчетата му бяха бели дори на слабата светлина от факлата.
— Бриана? Така се казваше, нали? — Отметна тежката коса от лицето си. — Последната от рода Ловат. — Усмихна ми се. — Какъв късмет, че дойде да ме видиш, нали? Нямаше да разбера иначе. Мислех си, че всички са умрели преди двайсети век.
Тръпка на ужас се стрелна през мен. Усещах как премина и през Джейми, когато мускулите му се стегнаха.
Сигурно си пролича на лицето му, защото Гейли изкрещя и отскочи назад. Стреля, когато той се хвърли към нея. Главата му се отметна назад и тялото му се изви, но той все така посягаше към гърлото ѝ. После падна и тялото му се просна над лъча на блестящата пентаграма. Иън нададе задавен стон.
По-скоро почувствах, отколкото чух звука, който се надигна от гърлото ми. Не знаех какво съм казала, но Гейли се обърна стресната към мен.
Когато Бриана беше на две, една кола се удари леко в моята, точно в задната врата до нейното столче. Аз намалих, спрях, проверих дали е пострадала, после слязох и тръгнах към другата кола, която беше спряла малко по-напред.
Шофьорът беше мъж на трийсетина години, доста едър, и вероятно напълно уверен, че може да се справя в света. Погледна през рамо, видя, че се приближавам, и бързо вдигна прозореца си, като се сви на седалката.
Не чувствах гняв или нещо друго; просто знаех, без никакво съмнение, че ще разбия прозореца с ръка и ще го извлека от колата. И той го разбра.
Не мислех нищо повече, и не се наложи; пристигането на полицията ме накара да се съвзема и тогава започнах да треперя. Но споменът за изражението на онзи мъж остана.
Огънят не осветяваше добре, но мракът трябваше да е пълен, за да скрие изражението на Гейли; внезапното осъзнаване на това, което ще ѝ се случи.
Тя измъкна другия пищов от колана си и се обърна да се прицели в мен; видях кръглата дупка на дулото съвсем ясно — и не ми пукаше. Ревът на изстрела отекна в пещерата и от тавана ѝ се посипаха камъчета и прах, но дотогава аз вече бях грабнала брадвата от пода.
Забелязах доста ясно кожата на дръжката, покрита с някакви мъниста. Беше червена, с жълти зигзаги и черни точки. Точките повтаряха формата на лъскавото обсидианово острие, а червеното и черното улавяха оттенъците на факлата.