Бурята беше кратка. Когато излязохме на повърхността, примигващи срещу силната слънчева светлина, дъждът бе отминал и светът отново бе прероден.
Лоренц се беше свил под една капеща палма близо до входа на пещерата. Когато ни видя, скочи на крака, а облекчението отпусна бръчките по лицето му.
— Всичко наред ли е? — попита той, като гледаше ту мен, ту покрития с кръв Джейми.
Джейми му се усмихна леко и кимна.
— Всичко е наред. — Обърна се и посочи към Иън. — Може ли да ти представя племенника си, Иън Мъри? Иън, това е доктор Щерн, който много ни помогна да те открием.
— Много съм ви задължен, докторе — каза Иън с лек поклон. Избърса лицето си с ръкав и погледна към Джейми.
— Знаех, че ще дойдеш, чичо Джейми — каза той с треперлива усмивка, — но малко закъсня май, а? — Усмивката стана по-широка, после започна да трепери още повече. Той примигна с мъка, бореше се със сълзите.
— Така е, Иън, съжалявам. Ела тук, а балаих. — Джейми посегна и го прегърна, като го галеше по гърба и му шепнеше на келтски.
Гледах ги за момент, преди да осъзная, че Лоренц ми говори.
— Вие добре ли сте, госпожо Фрейзър? — Без да изчака отговор, ме хвана за ръката.
— Не съм сигурна. — Чувствах се съвсем празна. Изтощена като след раждане, но без радостта от него. Нищо не ми се струваше реално; Джейми, Иън, Лоренц, всички приличаха на малки играчки, които се движеха и говореха в далечината, издаваха звуци, които се опитвах да разбера.
— Мисля, че трябва да се махаме оттук — каза Лоренц и погледна към отвора на пещерата, от който тъкмо бяхме излезли. Изглеждаше леко притеснен. Не попита за госпожа Абърнати.
— Мисля, че си прав. — Сцената в пещерата още беше жива в ума ми — но също толкова нереална като яркозелената джунгла и сивите камъни около нас. Не чаках да ме последват, обърнах се и тръгнах.
Усещането за откъснатост се засилваше, докато вървях. Чувствах се като автомат с желязна сърцевина, задвижван от часовников механизъм. Следвах широкия гръб на Джейми през клони и полянки, сянка и слънце, но не забелязвах къде отиваме. Потта се спускаше по лицето ми и влизаше в очите, но почти не вдигах ръка да я избърша. Накрая, към залез, спряхме на малка поляна до поточе и си направихме нещо като лагер.
Вече бях разбрала, че Лоренц е много полезен придружител при подобен преход. Той не само можеше да намира или изгражда подслон, също като Джейми, но и беше достатъчно добре запознат с флората и фауната тук, за да може да потъне в джунглата и да се върне след половин час с шепа ядливи корени, гъби и плодове, с които да попълним спартанските си дажби.
Иън бе изпратен да събере дърва, докато Лоренц търсеше храна, и аз седнах до Джейми с паница вода, за да се погрижа за раната на главата му. Промих кръвта от лицето и косата му, и с изненада установих, че сачмата не беше одрала дълбоко скалпа му, както си мислех. Беше пробила кожата точно над линията на косата и — явно — изчезваше в главата му. Нямаше никаква изходна рана. Притеснена от това, аз започнах да опипвам разтревожено главата му, докато внезапен вик от пациента не обяви, че съм открила сачмата.
На тила му имаше голяма, болезнена буца. Сачмата беше минала през кожата, беше се плъзнала по извивката на черепа и спряла точно над задтилната кост.
— Господи! — възкликнах. Отново я опипах, не можех да повярвам, но беше там. — Винаги си казвал, че имаш здрава глава, но проклета да съм — много си прав. Сачмата е отскочила от черепа ти!
Джейми държеше главата си, докато го преглеждах, и издаде нещо средно между сумтене и стон.
Гласът му беше приглушен от ръцете.
— Не съм казал, че главата ми не е корава, но ако госпожа Абърнати бе използвала пълен заряд, нямаше да е чак толкова здрава.
— Не боли ли много?
— Не раната, макар че люти. Имам ужасно главоболие.
— Нищо чудно. Почакай малко. Ще извадя сачмата.
Тъй като не знаехме в какво състояние ще намерим Иън, аз бях донесла най-малката от медицинските си кутии, в която за щастие имаше бутилка с алкохол и малък скалпел. Избръснах малко от буйната грива на Джейми точно под издутината и промих мястото с алкохол. Пръстите ми бяха изстинали от него, но главата на Джейми беше топла и успокояващо жива на допир.
— Поеми три пъти дълбоко дъх и го задръж — прошепнах. — Ще те срежа, но ще стане бързо.
— Добре. — Тилът му изглеждаше малко побелял, но пулсът бе стабилен. Той послушно пое дълбоко дъх и издиша с въздишка. Аз държах тази част от скалпа здраво между показалеца и средния пръст на лявата си ръка. На третото вдишване казах: „Сега“ и прокарах силно и бързо острието по скалпа. Той изсумтя леко, но не извика. Аз притиснах нежно с десния палец подутината, после малко по-силно — и сачмата изскочи от отвора и падна в лявата ми ръка като гроздово зърно.