На сутринта ме събуди вик. Надигнах се на лакът, примигвайки в съня си и скована от прекараната на голите влажни дъски нощ. Джейми стоеше до мен, вятърът развяваше косата му.
— Какво? — попитах го. — Какво има?
— Не мога да повярвам — каза той, като се взираше нанякъде. — Пак онзи проклет кораб!
Изправих се и видях, че е истина; далече зад нас се виждаха миниатюрни бели платна.
— Сигурен ли си? — попитах, присвивайки очи. — Можеш ли да го познаеш от това разстояние?
— Не мога — каза той откровено, — но Инес и Маклауд могат и казват, че са проклетите англичани. Досетили са се накъде сме тръгнали и са ни подгонили, щом са се справили с черните нещастници на Испаньола. — Обърна се и сви рамене.
— Нищо не можем да направим, освен да се надяваме, че няма да ни настигнат. Инес казва, че има вероятност да им се измъкнем покрай остров Кат, ако стигнем там до залез.
С напредването на деня ние поддържахме достатъчно дистанция, за да сме извън обсега на оръдията, но Инес изглеждаше все по-угрижен.
Морето между остров Кат и Елеутера беше плитко и изпълнено с коралови рифове. Бойният кораб не можеше да ни последва в този лабиринт — но и ние не можехме да се движим достатъчно бързо, за да останем извън обсега на дългите оръдия. Попаднехме ли в тези опасни плитчини и канали, щяхме да сме много удобна мишена.
Накрая неохотно поехме на запад към морето; не можехме да забавим и имаше някакъв шанс да се изплъзнем на бойния кораб в тъмното.
Когато се зазори, не се виждаше земя. Бойният кораб за нещастие обаче се виждаше. Не беше по-близо, но вятърът се засили с изгряването на слънцето, те опънаха още платна и набраха скорост. Ние вече бяхме опънали всички възможни платна и нямаше къде да се скрием, можехме само да бягаме — и да чакаме.
През дългите часове на утрото „Морска свиня“ постепенно приближаваше. Небето се заоблачи и вятърът се засили значително, но това помагаше на англичаните с техните огромни платна много повече, отколкото на нас.
Към десет часа корабът вече беше достатъчно близо, за да ни обстрелва. Малко изостана, но въпреки това беше страховит. Инес погледна с присвити очи през рамо, за да прецени разстоянието, после поклати глава и нагласи мрачно курса. Вече нямаше смисъл от маневри. Трябваше да продължаваме право напред, колкото можем, и да предприемаме някакви маневри само когато вече не можехме да сторим друго.
Към единайсет „Морска свиня“ се приближи на четвърт миля и монотонният гръм на предните оръдия започна да се чува на всеки десет минути, защото започнаха да преценяват обхвата. Ако затворех очи, можех да си представя Ерик Йохансен, потен, с петна от барут, наведен над оръдието, с димящата пръчка за палене на фитила в ръка. Надявах се Анеки да е останала в Антигуа с козите си.
Към единайсет и половина започна да вали и морето стана бурно. Внезапен порив на вятъра ни връхлетя странично и корабът се наклони така, че десният борд бе само на стъпка над водата. Ние изпопадахме на палубата и се вкопчихме един в друг, докато Инес и Маклауд умело изправяха корабчето. Погледнах назад, както правех на всеки няколко минути, и видях, че моряците се катерят по въжетата на бойния кораб и свиват горните платна.
— Какъв късмет! — извика Макгрегър в ухото ми, като кимна натам. — Това ще ги забави.
В дванайсет и трийсет небето беше придобило странен пурпурнозелен оттенък, а вятърът се беше извисил до зловещ вой. „Морска свиня“ беше свалил още няколко платна, но въпреки това вятърът беше отнесъл един стаксел — той просто отскочи от мачтата и със свистене отлетя надалеч, като пляскаше като албатрос. Отдавна бяха спрели да стрелят по нас — просто не можеха да се прицелят в толкова малка мишена при силно вълнение.
Сега, когато слънцето беше залязло, вече не можех да преценя колко е часът. Бурята ни удари с пълна сила може би около час по-късно. Невъзможно беше да се чуе каквото и да било. С помощта на езика на знаците и гримаси Инес накара мъжете да свалят платната; да ги оставим отворени или дори свити означаваше да рискуваме мачтата да се откърти от палубата.
Вкопчих се с една ръка в релинга, а с другата — в ръката на Иън. Джейми клекна зад нас и разпери ръце, за да ни заслони с гърба си. Дъждът свистеше с такава сила, че усещахме парене по кожата, вятърът го тласкаше и капките падаха почти хоризонтално, и беше толкова пороен, че едва успявах да зърна на хоризонта някакви бледи очертания, за които си помислих, че са Елеутера.