Морето се беше надигнало до ужасяващи висини. Вълните се плискаха на височина дванайсет метра. Катерът се носеше по тях с лекота, издигаше се толкова високо, че ми се завиваше свят, а после изведнъж пропадаше в някоя бразда. На светлината на бурята лицето на Джейми беше пребледняло като на смъртник. Мократа му коса беше полепнала по черепа.
Случи се тогава, когато се беше възцарил почти непрогледен мрак. Небето беше почти черно, но по целия хоризонт се беше разпростряло някакво зловещо зелено сияние, върху което се открояваше оголената форма на бойния кораб зад нас. Още един ненадеен порой ни удари странично, докато се люшкахме на гребена на една огромна вълна.
Докато се съвземахме от поредното изсипване на дъжда, който ни счука като в хаван, Джейми ме сграбчи за ръката и посочи назад. Фокмачтата на „Морска свиня“ беше странно изкривена — върхът ѝ беше силно наклонен на една страна. Преди да успея да осъзная какво се случва, най-горната част на мачтата вече се беше отчупил и беше потънал в морето, носейки със себе си такелаж и рангоут.
Могъщият военен кораб се завъртя тежко около тази импровизирана котва, наклони се на една страна и така се плъзна върху гребена на една вълна. Водната стена се извиси над него и се плисна отгоре му, като го заля изцяло от едната страна. Той се олюля и се завъртя. Следващата вълна се надигна и го заля откъм кърмата. Високата задна палуба се озова под водата, а мачтите се понесоха със свистене във въздуха като чупещи се клонки.
След още три вълни и с „Морска свиня“ беше свършено. Злочестият му екипаж нямаше време да избяга, но ние, наблюдателите, разполагахме с предостатъчно време, за да изпитаме същия ужас като обречените моряци. В една бразда между две вълни забълбука огромен водовъртеж и внушителния военен кораб вече го нямаше.
Ръката на Джейми беше скована като желязо под моята. Всички мъже на кораба ни бяха вперили поглед в браздата. От ужас лицата им бяха станали съвсем безизразни — освен лицето на Инес, който с мрачна решителност се беше привел над руля и смело посрещаше всяка вълна.
Зад релинга се надигна нова вълна и сякаш се задържа там, надвиснала над мен. Огромната водна стена беше прозрачна като огледало; виждах провесените в нея отломки, както и мъжете от разбития кораб, разперили крайници във всички посоки като танцьори в гротескно подобие на балет. Тялото на Томас Ленард висеше на не повече от десет метра от мен. Мъртвата му уста на удавник беше отворена, сякаш от изненада, а дългата му мека коса се виеше над позлатената яка на палтото му.
А после вълната се блъсна в нас. Силата ѝ ме отнесе от палубата и ме потопи в сърцето на хаоса. Ослепяла и оглушала, неспособна да си поема въздух, аз се понесох в бурята. Силата на водата извиваше ръцете и краката ми във всички посоки.
Всичко беше черно. Съществуваха само усещанията — неимоверно силни, но слети в едно. Натиск, шум и непоносим студ. Не можех да усетя нито дърпането на дрехите си, нито натиска на въжето — ако то все още беше там — около кръста си. По краката ми неочаквано пропълзя слаба топлина и в студа, който ме заобикаляше, тази топлина се открояваше като облак в ясно небе. „Урина“ — помислих си аз, но не знаех дали е моята, или на някое друго човешко същество, погълнато в корема на вълната също като мен.
Главата ми се удари в нещо. Чух някакво противно изпращяване, а после ненадейно започнах да кашлям с всички сили на палубата на катера, който по някакво чудо все още не беше потънал. Седнах бавно, като постоянно се давех и хриптях. Въжето ми все още си беше на мястото, увито толкова здраво около кръста ми, та бях сигурна, че долните ми ребра са счупени. Задърпах го немощно, опитах се да си поема въздух и Джейми веднага се озова до мен, прегърна ме с една ръка и затърси с другата ножа на колана си.
— Добре ли си? — изрева той. Гласът му едва се чуваше над воя на вятъра.
— Не! — опитах се да изкрещя в отговор, но звукът, който излезе от гърдите ми, беше само хриптене. Поклатих глава и продължих да опипвам кръста си.
Небето беше обагрено в някакво странно пурпурнозелено — цвят, какъвто не бях виждала никога. Джейми започна да реже въжето. Наведената му глава беше подгизнала от морска пяна, а косата с цвят на махагон се удряше в лицето му, развявана от яростта на вятъра.
Въжето се разцепи и аз жадно си поех въздух, без да обръщам внимание на пулсиращата болка над хълбока и на паренето на разранената кожа над кръста си. Корабът се люшкаше диво, палубата подскачаше и падаше като косачка за морава. Джейми се стовари на палубата, дръпна и мен надолу и започна да пълзи на четири крака към мачтата, като ме влачеше със себе си.